Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Докато Рун я придърпваше към себе си, откъм Луцифер се чу нов мрачен звън. На лицето на Рицаря бе изписано огромно облекчение. Той знаеше, че тя е отново човек. Но сега не беше време за ликуване. Вместо това той хвана ръката ѝ и двамата се затичаха по леда към брега.

Демони и изчадия от всякакъв род се понесоха покрай тях, отвръщайки на зова на господаря си.

Ерин забеляза Джордан и Елизабет на брега. Лъвчето скочи на леда и залудува радостно около краката им, сякаш ги приканваше да се съберат заедно.

Ерин не се нуждаеше от подобно насърчение.

Издърпа ръката си от ръката на Рун и се затича към Джордан.

Той изкуцука напред да я посрещне, притиснал ръка към корема си.

- По-полека, госпожице - предупреди я, но усмивката му бе топла и подканваща.

Ерин се хвърли към него и го прегърна, решена никога повече да не го пуска.

- Не спирайте - нареди Рун. - Трябва да се махнем колкото се може по-далеч от езерото.

Забързаха нагоре към защитата на двете древни дървета и чак когато стигнаха до тях, спряха и се обърнаха. Ерин не се отделяше нито за миг от Джордан.

Демоните вече се бяха скупчили около Луцифер и ярката светлина на ангела помръкваше от тях.

Луцифер погледна към нея. Сребърна светлина се лееше от лицето му, на което бяха изписани покой и приемане - той знаеше какво жертва със следващия си ход. Вдигна високо криле и рязко ги спусна. Блесна ослепителна светлина и миг преди всичко да изчезне в нея Ерин видя как под събралата се орда зейна черна дупка, която погълна сенките - и ярката звезда заедно с тях.

Когато блясъкът изчезна, езерото остана пусто и покрито с лед.

По лицето на Ерин потекоха сълзи.

- Той избра да се върне - рече тя. - Можеше да иде на небето, но се върна да пази демоните, та всичко да е в безопасност.

- Защото ти го избави. — Рун докосна кръста на гърдите си. - И пред лицето на тази слава той избра да служи в Ада вместо на Небето.

22 март, 10:42

Ватиканът

Два дни след събитията в Непал Елизабет седеше до леглото на Томи.

Сангвинистки гвардеец я беше довел тук и сега чакаше пред вратата. Това бе малка отстъпка от нейна страна, за да й позволят да види Томи, да научи къде държат момчето във Ватикана. Възнамеряваше да прецени здравословното му състояние и да разработи план. Знаеше, че в най-лошия случай лесно ще надвие единствения охранител и да измъкне Томи преди някой да разбере какво е станало.

Завари Томи заспал. Момчето изглеждаше много по-зле, отколкото си беше представяла. Сърцето му говореше за болест и слабост. Бледата му кожа беше само няколко нюанса по-тъмна от възглавницата, на която почиваше главата му. А ръцете му върху одеялото бяха покрити с тъмни язви.

„Трябва да направя нещо, при това бързо“.

Сякаш усетил присъствието ѝ, Томи отвори кафявите си очи - кръгли и невинни, като очите на кошута. Примигна и ги разтърка.

- Елизабет? Наистина ли си ти?

- Разбира се, че съм аз! - Думите ѝ прозвучаха по-грубо, отколкото възнамеряваше.

- Чух, че сте се върнали.

Той се помъчи да се надигне, но тя не му помогна, тъй като знаеше колко много държи на независимостта си. За да скрие шока си от слабостга му, се пресегна и нагласи възглавниците, за да се увери, че се е облегнал добре.

- Чух също, че сте спасили света... отново - рече той с уморена усмивка. - И че си героиня за сангвинистите.

- Никога не съм искала да бъда смятана за героиня от сангвинисти - отвърна тя.

Той се намръщи.

- Но аз останах с впечатление, че вече си една от тях.

- Положих клетвата, да.

- Добре.

Тя се вцепени.

- Какво му е доброто?

- Не знам. - Той сви рамене. - Можеш да се сприятелиш с други сангвинисти. Вече няма да си сама. Дори няма да ти се налага да ловуваш.

Загрижеността му я трогна.

- Намерих друг начин.

Разказа му какво беше открила във Франция - че има и друг начин да живееш извън ограниченията на Църквата, без да ставаш жертва на собствената си животинска природа.

- Но сангвинистите няма ли да те преследват, ако се опиташ да се махнеш? - попита той.

- Преследваха ме дълги години, но още съм тук.

Томи замълча и започна да си играе с края на завивката: определено не искаше да я погледне в очите.

- Какво има? - попита тя.

- Кога заминаваш?

Елизабет не бе обмисляла такъв план и си призна:

- Засега не съм решила.

- В такъв случай защо не останеш... докато аз си замина? - Томи гледаше разпятието на стената, вратата, прозореца, навсякъде, но не и към нея. - Не мисля, че ще се наложи да чакаш дълго.