Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

- Ще остана с теб - обеща тя. - Но не за да гледам как умираш. А за да ти помогна да живееш.

Томи вдигна ръка към шията си - беше се досетил какво има предвид тя.

- Не.

- Не?

- Не искам да се превръщам в чудовище.

- Не е нужно да бъдеш чудовище. - Явно не се беше изразила достатъчно ясно. - Разказах ти за Франция, за Хималаите, за другия начин.

Томи поклати решително глава.

- Готов съм да умра. Трябваше да умра в Масада с родителите си.

- Винаги има време за умиране - каза тя. - Не е нужно да е толкова скоро.

- Не - повтори той и се отпусна върху възглавниците. Усилието да ѝ се противопостави му бе струвало много. - Не искам да съм безсмъртен. Не искам да живея от кръв или вино. Видях що за живот е това и не го желая.

Елизабет докосна ръката му. Беше по-топла от нейната, но по-студена, отколкото би трябвало да е. Можеше да го вземе. Нямаше да е трудно. Тя бе по-силна. Беше убивала и превръщала толкова човешки същества, че не им помнеше броя. Стотици. Но той щеше да е първият, когото щеше да убие от обич.

Томи стисна ръката ѝ.

- Моля те, остави ме да си отида.

- Не знаеш за какво говориш.

- Знам - каза той. - Видях Распутин, Бернар, Рун и другите. Знам как живеят те. Не са щастливи. Аз също няма да бъда.

Какво знаеше той за щастието на живота? Беше на четиринайсет години и през две от тях умираше от тази болест. Можеше да го превърне. С времето той сигурно щеше да ѝ прости, а дори да не го направеше, пак щеше да е жив. Елизабет не можеше да понесе мисълта, че той може да умре.

Кафявите му очи се взираха в нейните. Очи, видели много за няколкото кратки години - и въпреки това в тях продължаваше да се чете невинност и доброта. Бяха тъмни като на Рун, но Елизабет никога не бе виждала проста радост или невинност в очите на Рун. Безсмъртието беше наложено и на него и не му подхождаше. Той не беше убиец. Наистина бе искал да бъде свещеник - човек, който служи на другите. Превръщането му в стригой бе извращение на природата му.

Точно както щеше да е перверзия за природата на Томи.

„Как мога да му наложа волята си и да покваря тази невинност?“

Подобна постъпка щеше да е егоистична. Тя щеше да отнеме душата му, за да си спести мъката, че ще изгуби още едно дете. Не можеше да нарани него, за да спаси себе си. Никога.

Томи сигурно беше видял промяната в очите ѝ, защото се отпусна, усмихна ѝ се и прошепна:

- Благодаря ти.

Тя се извърна и примигна, за да махне сълзите си. Томи щеше да страда и да умре, а тя нямаше да го спаси. Стана от стола, отиде до прозореца и се обърна към капаците му, за да не я види как плаче. Щеше да търпи мълчаливо и да остане с него до края. Пое дълбоко дъх и потърси сили дълбоко в себе си.

- Какво ще кажеш да излезем и да се поразходим на слънце? - Щеше да му помогне да се порадва на времето, което му оставаше.

Преди той да успее да отговори, на вратата рязко се почука. Без да чака отговор, Рун нахълта в стаята, плътно следван от лъвчето.

- Извинете за натрапването. - Погледна от Елизабет към Томи и обратно. - Чух, че си тук, сестро Елизабет, и...

Елизабет го изгледа намръщено - много добре знаеше какво го е накарало да се появи така грубо. Рун се страхуваше, че тя ще превърне момчето.

- Добре съм - каза Томи.

Елизабет се усмихна на бледото му лице.

- Така е.

Лъвчето подмина Рун и скочи на леглото. Златните му очи се приковаха в очите на Томи и двамата се загледаха един друг като омагьосани.

- Запознай се с лъва на Рун - каза Елизабет.

Томи сякаш изобщо не я чу, изгубен в погледа на животното, сякаш двамата се познаваха.

Рун ги гледаше.

- Лъвчето реагира по същия начин и когато за първи път видя Джордан - тихо прошепна той. - Мисля, че е заради общата им ангелска кръв. И тримата носеха ангелската същност на архангел Михаил в един или друг момент.

Лъвчето потьрка глава в бузата на момчето, с което развали магията и предизвика звънък смях.

Сърцето на Елизабет се сви при мисълта колко ще ѝ липсва този звук.

Рун отиде до прозореца и отвори капаците. Слънчевата светлина нахлу в стаята, но Елизабет не се подразни така, както щеше да се подразни само преди няколко дни.

Лъвчето се опъна до Томи, доволно от лъчите на утринното слънце. От пухкавите му гърди се разнесе тихо мъркане. Звукът бе пълен с обич, задоволство и проста наслада.

Докато го слушаше, Елизабет почувства как някаква странна топлина минава през нея и изчезва, оставяйки я леко замаяна. Тя се опря на рамката на леглото, докато ѝ мине.