Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Но първо спря и запали свещ пред фриз на светец покровител, един от стотиците подобни моменти на почит, които можеха да се открият навсякъде в Светилището. Коленичи, докато пламъкът трептеше по чертите на облечената в роба фигура, стояща под дърво с накацали по клоните птици и една на рамото на светеца - свети Франциск Асизки. Сведе глава и си спомни за Юг дьо Пайен и жертвата, която той направи, за да спаси тях и толкова много други.

Сутринта Рун се беше сбогувал с Джордан и Ерин на летището, преди полета им за Щатите, където двамата щяха да започнат щастлив живот. Бяха останали живи благодарение на герои като Юг. Макар отшелникът да бе обърнал гръб на ордена, Рун възнамеряваше той да бъде почетен, пък било и само по този начин.

„Благодаря ти, приятелю“.

Затвори очи и устните му се раздвижиха в молитва. По едно време, много след края на вечернята, нечия ръка докосна рамото му, лека като крилото на пеперуда.

Рун се обърна и сведе глава пред високия мъж.

- Оказваш ми огромна почит - прошепна той на Възкресения, първия от техния орден.

- Стани. - Гласът на Лазар бе дрезгав от възрастта.

Рун се подчини, но продължи да стои със сведен поглед.

- Защо си тук, синко? - попита Лазар.

Рун посочи мълчаливите фигури наоколо, покрити с прах и неподвижни като статуи.

- Дойдох да споделя покоя на Светилището.

- Ти даде всичко на ордена - каза Лазар. - Живота си, душата си и службата си. Би ли дал сега и остатъка от дните си?

- Да. Дадох всичко това с готовност за една висша кауза. Съществувам само за да служа на Него с открито и честно сърце.

- Но въпреки това дойде в този живот чрез лъжа. Не е трябвало да служиш по такъв начин. Би могъл да тръгнеш по различен път и все още можеш да го направиш.

Рун вдигна глава. Не чуваше обвинение, а единствено печал. Не разбираше.

Лазар се обърна и се отдалечи, принуждавайки Рун да го последва.

Възкресеният вървеше бавно покрай неподвижните фигури на монахини и свещеници, дошли тук да търсят мир.

- Нима не платих достатъчно за греховете си? - попита Рун, уплашен, че подобен покой ще му бъде отказан.

- Ти не си съгрешил - отвърна Лазар. - Срещу теб беше извършен грях.

Рун продължаваше да върви след него. Мислите му препускаха, изброяваха греховете, които бе извършил през дългия си живот, и онези, които бяха извършени върху него. Така и не получи просветление.

Лазар го поведе по-навътре, към по-тъмни зали, където фигурите бяха облечени в древни роби, със сведени или вдигнати към тавана глави. Рун беше чувал за тази част, чиито обитатели търсеха не само вечно съзерцание, но и опрощение, като размишляваха върху значението на греха - и на своя, и на греховете на другите. На всички.

Рун се вгледа в лицата, на които бе изписано огорчение и покруса.

„Защо ме доведе тук?“

Лазар спря пред някакъв свещеник, който стоеше със сведена глава. Беше облечен със същата проста кафява роба, която носеше и Рун преди много време, когато бе смъртен. Макар да не виждаше лицето, Рун усети във фигурата нещо познато.

„Трябва да е някой от братята ми от миналото, който също се е оттеглил, за да живее в размисъл“.

Лазар се наведе към бузата на мъжа и дъхът му раздвижи прахта върху ухото на фигурата.

Накрая мъжът вдигна глава - и Рун видя лице, което го преследваше в кошмарите му вече повече от четиристотин години. Залитна назад, сякаш му бяха нанесли силен удар.

„Не може да бъде...“

Впери поглед в дългата тъмна коса, високото бяло чело, пълните устни. Спомни си тези устни на гърлото си, впитите в плътта зъби. Все още можеше да усети вкуса на кръвта му на езика си. Дори в този момент тялото му си спомняше онова блаженство. Дори сега двамата си оставаха свързани.

Това беше стригоят, който се бе нахвърлил върху него на гроба на сестра му, който изтръгна душата от тялото му и сложи край на живота му като смъртен. Рун си мислеше, че звярът е убит. Помнеше, че беше видял как създанието беше отмъкнато нанякъде от верните на Бернар стражи.

А ето че това чудовище носеше робата на ордена.

Мъжът отвори очи и погледна Рун с огромна нежност. Докосна мястото, където зъбите му бяха пронизали плътта. Пръстите му се задържаха там.

- Мислех, че служа, когато извърших този грях върху теб.

- Служил си? На кого?

Ръката се отпусна, клепачите бавно се спуснаха и мъжът отново изпадна в унес.

- Прости ми, синко - прошепна едва чуто. - Не знаех какво върша.

Рун зачака още, някакви думи, които да обяснят невъзможността на всичко това.