Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Ерин отвори книгата, за да му покаже. В същия миг златната светлина блесна отново. Дори без да гледа, Ерин знаеше, че страниците са пълни със златните букви на еноховата писменост.

Луцифер се наведе и протегна огромната си ръка към нея.

На Ерин ѝ идеше да побегне, но не помръдна от мястото си.

Щом пръстите се озоваха достатъчно близо, тя затвори книгата и внимателно я постави в дланта му. Той я взе, отвори я с абаносов пръст и великолепната златна светлина блесна толкова ярко, че едва не я ослепи.

Ерин трябваше да се извърне. Светлината бе по-страховита и от хиляда слънца. Тя усети как прониква през черепа ѝ, през затворените клепачи. За момент късчета прозрение изпълниха съзнанието ѝ - за тайните на сътворението, за движението на звездите, за скрития код на живота. Но тези късчета прелетяха през нея, понесени като листа във вихрушка. Пресегна се мислено след тях, опита се да ги задържи, макар да знаеше, че подобно познание ще я унищожи.

Издържа тази буря, докато чакаше да утихне - и тя най-сетне спря, а заедно с отминаването ѝ се разнесе тежък звън, който я накара да погледне отново нагоре.

Луцифер още седеше в трона си, но веригите лежаха в краката му.

Беше свободен.

Въпреки всичко не това я накара да падне на колене. Тялото му вече не бе черно, а бяло като полиран мрамор, светещо с вътрешен огън, който сияеше през очите му, докато гледаше нагоре, а евангелието лежеше затворено в скута му. Чернилката на греховете му беше изчистена от тялото му така, както отровата от нейната плът.

Луцифер бе опростен.

Красотата и великолепието му сияеха така ярко, че сякаш целият останал свят помръкна и стана безплътен. Конусът от светлина, горящите парчета от разбитата пирамида от огън бяха изчезнали, погълнати от свещения блясък.

Отвъд тази светлина Ерин успяваше да различи черното езеро, сивите планини и синьото небе. Яркият зимен ден се връщаше след края на затъмнението. Въпреки това всичко ѝ се струваше някак далечно, като сън за друг свят.

За миг картината се промени, изпълни се с по-топла светлина, зимата се смени с лято със зелени треви, сини води и пламтящо червено слънце. Край скалите се издигаха две дървета, целите разлистени и е натежали от зрели плодове клони.

„Нима това е градината...?“

Отново зазвъняха камбани, които не можеха да бъдат пренебрегнати. Погледът на Ерин отново се обърна към Луцифер. Но радостният звън се издигаше не от ангела, а от небесата над тях. Хор на приветствие и радост, приканващ Луцифер да се върне. След всички тези години небето искаше той да се върне у дома.

Луцифер се изправи и разпери криле, този път от бели пламъци.

Без да откъсва поглед от небето, той посегна надолу към нея и положи пръст на главата ѝ. Докосването я изпълни с топлина от главата до петите. Радостта напираше в нея като извор.

И тогава в ушите ѝ отекна удар - и отново, този път по-тихо.

Тя разпозна този ритъм - беше го чувала през целия си живот.

Сърцето ѝ биеше.

Скри лице в шепи и изхлипа щастливо. Луцифер я бе върнал. Тя бе пожертвала живота си за него и той ѝ го връщаше.

Камбаните зазвъняха по-силно и този път в звъна им се долавяше настойчивост.

Време беше яркият ангел да се върне на полагащото му се място.

В отговор на този призив Луцифер плесна с огромните си криле и се издигна във въздуха, увисна над долината. Остана един дълъг момент така, притиснал книгата към гърдите си.

После погледна надолу, може би за последен път.

Погледът му се плъзна по езерото, чиято повърхност отново беше замръзнала. Върху него и по цялата долина пълзяха и се гърчеха черни фигури. Дори движенията им бяха чужди на този свят. Те се пръскаха и бягаха, виеха и ревяха - знаеха, че пътят към дома е затворен завинаги.

Луцифер гледаше надолу не със злоба, нито със съжаление. Вместо това от тялото му струеше любов. Той отвори уста и от нея зазвъня мрачен тон. Най-близките създания се заковаха на място. Главата отново се наклони настрани и вгледа в тях, може би замислена за огромното зло, което можеха да причинят на света тези демони.

Ако Луцифер си отидеше, земният свят пак можеше да бъде прокълнат.

Сякаш в търсене на верния отговор Луцифер отново отвори евангелието и златната светлина освети лицето му. След миг в очите му засия увереност, може би дори намек за съжаление.

Луцифер погледна към небето за последен път, спусна се на огнените си криле към езерото и кацна леко върху леда. Досетила се какво предстои, Ерин заотстъпва, докато не усети студени ръце да хващат топлата ѝ кожа. „Рун...“