Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

„Да правят каквото искат... стига да ме оставят на мира“.

Тръгна по единствения път, който му оставаше, покрай брега на езерото, като внимаваше да не доближава двете останали страни на пирамидата, които още сияеха през леда.

Конусът бяла светлина около Луцифер продължаваше да блести дори в черната мъгла, но Джордан знаеше, че чистотата му е опетнена. Порталът бе повреден и бе само въпрос на време тъмният ангел да се освободи.

Беше твърдо решен да е до Ерин, когато това се случи, та било то само за да прегърне за последен път студеното й тяло. Все пак в сърцето му оставаше искрица надежда, която му даваше сили да продължи напред, да прави една мъчителна крачка след друга:

„Може би все още е жива... може би ще успея да я целуна за последен път“.

Накрая в мъглата се появи тъмночервено сияние. Когато приближи, Джордан видя, че то идва от огнената сфера около стълба на Sanguis. Излезе със залитане от гъстата мъгла и забърза напред - но откри, че сферата е празна.

Ерин я нямаше.

Опря се на сабята и се огледа - и видя, че не е съвсем сам.

Лъвчето чакаше на брега на езерото, без да откъсва поглед от леда. Джордан изкуцука до него и проследи напрегнатия му поглед.

Там се движеха две фигури.

Рун... и Ерин.

Тя вървеше до сангвиниста, притиснала Кървавото евангелие към гърдите си. Сиянието на книгата къпеше двамата в златна светлина.

Искаше му се да извика от радост, да изтича до нея, но можеше само да рухне на колене на брега на езерото - знаеше, че не може да пресече външните страни на огнената пирамида. Помъчи се да разбере как тя все още е жива, как е преминала през тази бариера.

„Да не би книгата да я е изцелила? Да не би сиянието ѝ да е позволило на Ерин да преодолее огнената завеса?“

- Ерин! - извика той. Искаше ако не друго, то поне да види отново лицето ѝ.

Тя го чу и се обърна.

Долната половина на лицето ѝ бе омазана в черна кръв. Тя го забеляза, но в очите ѝ нямаше радост, а единствено мъка. Рун също се обърна през рамо и Джордан видя раната на гърлото му.

И разбра истината. Не книгата я бе изцелила; не сиянието ѝ бе позволило да премине бариерата.

„Изгубих я“.

Рун докосна ръката на Ерин и с един последен неутешим поглед тя се извърна.

- Отиде си - каза глас зад него. Елизабет беше подгизнала от кръв, предимно нейната собствена.

Джордан погледна към огнения син стълб от онази страна, където Елизабет бе пазила камъка Aqua. Той продължаваше да блести ярко.

- Бях принудена да отстъпя - обясни Елизабет. - Някакъв огромен звяр, целият в пипала...

На Джордан не му пукаше. Насочи вниманието си отново към Ерин.

Елизабет потвърди най-лошите му опасения.

- Не чувам сърце.

Думите ѝ бяха изпълнени с уморена тъга - не за неговата загуба, а за нейната собствена.

Елизабет се отпусна на колене до него. Като стригой тя можеше да препече бариерата, да излезе на леда. Но явно нямаше причина да го прави.

Рун също беше изгубен за нея.

20 март, 12:19

Долината Тсум, Непал

Ерин искаше да се върне, да затича към Джордан.

Рун явно долови желанието ѝ - не защото бяха кръвно свързани, а просто защото познаваше сърцето ѝ, дори това новото, което не туптеше.

- Трябва да идеш при Луцифер - каза той. - Сега това е съдбата ти.

Тя знаеше, че е прав, и затова продължи по леда, притиснала Кървавото евангелие към гърдите си, като черпеше сили от него. С всяка следваща крачка книгата засияваше все по-ярко, прогонваше мрака и прегаряше гъстата мъгла.

Някакви противни изчадия се отделиха от групата около Кристиан и София и се хвърлиха към тях. Нещо черно профуча в мъглата над тях и се спусна отгоре им. Ерин едва успя да зърне подобната на гущер фигура преди тя да докосне златната светлина около нея и да избухне в пламъци.

Рун я дръпна настрани и тялото на създанието се стовари върху леда до тях.

Щом видяха това, другите зверове се пръснаха и побягнаха в мрака, колкото се може по-далеч от светлината.

Ерин и Рун продължиха напред, като заобикаляха пукнатините и се приближаваха към Кристиан и София. Двамата не бяха добре. Намираха се на остров сред кипнала маса от демони.

Кристиан беше извадил свещената верига от сандъка и бе преметнал тежките брънки около врата си, макар че среброто несъмнено го изгаряше. Въртеше края на веригата като някаква свещена бола и нанасяше удари по демоните. Веригата прерязваше ордата, сякаш брънките ѝ бяха от разтопена стомана.