Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

И тогава усети искрица надежда - когато меките устни се свиха около гърлото му и започнаха да пият, увличайки го в алено блаженство.

Въпреки това по лицето му потекоха студени сълзи.

„Какво направих?“

12:16

Ерин се събуди от студената кръв в устата си - имаше вкус на сол и сребро. Поглъщаше сила с всяко всмукване. Потече още кръв и събуди в нея някаква тъмна страст. Пръстите ѝ се вдигнаха да сграбчат косата на Рун, да го придърпат по-близо към нея. Езикът ѝ се пъхна в раната. за да накара кръвта да потече по-силно. Пиеше така, както преди дишаше, на големи глътки, сякаш се беше давила и най-сетне бе излязла на повърхността.

Това беше колкото живот, толкова и смърт.

И екстаз.

Тялото ѝ крещеше за още, ръцете ѝ се вкопчиха по-силно в Рун, сякаш искаше да го придърпа в себе си, да го изцеди целия. Спомни си за миг онзи интимен момент в параклиса, когато го бе окъпала в крьвта си. Той бледнееше пред този ален захлас, когато двамата се превърнаха в едно.

Усети го как се втвърдява до нея, как се претърколи отгоре ѝ, как я притиска под себе си.

„Да...“

Но това пак не беше достатъчно.

Искаше го целия.

Зъбите ѝ се впиха в гърлото му, настояващи, отказващи да приемат отказ.

Но тогава железни пръсти дръпнаха косата ѝ и откъснаха устните и зъбите ѝ от блажения извор. Тя започна да се съпротивлява, мъчеше се да достигне отново гърлото, но Рун бе много по-силен.

- Не... - изпъшка той и се претърколи настрани.

Студен въздух лъхна помежду им и ѝ се прииска да заплаче от самота. Копнееше за онази близост, за връзката, почти колкото за кръвта му. Облиза с език устни, търсейки остатъци от онзи захлас.

Рун прикри гърлото си с длан и изграчи дрезгаво:

- Вино.

Усещанията на Ерин постепенно се върнаха заедно със страха, че е пила твърде много от него. Свали сребърната манерка от бедрото му, отвори я и изля съдържанието върху устните му. Среброто изгаряше пръстите ѝ, но тя продължи да я държи, като охкаше, когато капките вино пръскаха ръката ѝ, изгарящи като киселина.

Този огън прогори истината в нея.

„Аз съм стригой“.

Рун преглътна конвулсивно последните остатъци от виното и бутна манерката настрани. Изправи се несигурно на крака и я издърпа да стане.

Ерин се изправи в новото си тяло. Сетивата й се бяха разширили неимоверно. Чуваше всяко шумолене, усещаше всеки полъх, всеки аромат беше симфония. Мракът сякаш светеше около нея, лъхащото от езерото зло я привличаше, викаше я.

Но това не бе всичко.

Гладът пламна в нея, привлече погледа ѝ през езерото, откъдето се чуваше тежък тътен. Удари на сърце. Бележещи единствения човек, останал в долината.

Искаше го, нуждаеше се от него, копнееше за топлината, която обещаваше, за кръвта му. Жадуваше да утоли глада в себе си. Усети как източникът се приближава бавно към нея.

Пристъпи да го посрещне, но Рун я спря с думите:

- Това е Джордан.

Тя примигна. Нужно ѝ бе ужасно много време, докато по-топлите спомени успокоят глухата болка и копнежа в нея. Въпреки това те не изчезнаха напълно. Не беше в безопасност в близост до Джордан, особено сега, а може би завинаги.

Рун я хвана здраво за китката.

- Трябва да се бориш с порива.

Не беше сигурна, че може. Най-сетне започваше да разбира мъченията на Рун.

Тъй като нямаше друга ръка, Рун безцеремонно побутна с крак към нея Кървавото евангелие. Ерин все още си оставаше достатъчно археолог, за да се наведе инстинктивно и да вдигне древния артефакт от снега, преди да е пострадал. И щом пръстите ѝ докоснаха износената подвързия, от нея блесна златна светлина, която премина през нея, притъпявайки до голяма степен жаждата.

Ерин се изправи и забеляза, че дори ударите на сърцето на Джордан са станали по-приглушени.

Затърси с поглед покрай брега, отново изпълнена с копнеж - но не за кръвта на Джордан, а за мъжа, когото обичаше.

- Трябва да тръгваме - подкани я Рун.

И тя се остави да я преведе през огнената завеса, която изгори стария ѝ живот.

12:17

Джордан залиташе покрай брега, като притискаше раната в корема си. Не беше сигурен дали се възстановява. Боеше се, че е запратил по-голямата част от ангелската си същност - заедно с кръвта си - в онзи демон. И все пак в корема му гореше някакъв въглен, което означаваше, че някакви капки от същността му са останали, макар да чувстваше, че бързо изтичат.

Продължи напред. Другата му ръка мъкнеше черната сабя на Легион, от която все още капеше кръвта на демона. Продължи през прокълнатата мъгла, която бълваше от разбитата част на портала зад него. След като посече Легион, той избяга от онази ломотеща, подлудяваща гмеж, която се събираше в мъглата, за да посрещне по-големите мерзости, които бавно изпълзяваха в този свят.