Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Впери поглед в по-плътния мрак, към мястото, където бе угаснала изумрудената колона. Жив ли бе Джордан? Така или иначе, след като порталът бе повреден, каква надежда имаше за когото и да било от тях?

Лъвчето измяука от другата страна на огнената бариера, сякаш го укоряваше. Златните очи се взираха в неговите, напомняха му, че има надежда - надежда, която лежеше отпуснато в прегръдката му.

- Но това с забранено - каза той на младото създание. - Виж онези демони без души. Нима искаш и тя да стане една ог тях?

Отговорът дойде като въздишка от устните на Ерин, вероятно последната ѝ.

- Моля те.

20 март, 12:14

Долината Тсум, Непал

Ерин се крепеше на ръба на забравата. Макар и отворени, очите ѝ виждаха единствено сенки. Все пак успя да различи силуета на Рун на огнения фон. Зад раменете му ярката светлина на отминаващото затъмнение пронизваше сенките, но дори тя бавно се заличаваше от вдигащата се черна мъгла от езерото - мрак, който щеше да се разраства, докато не погълне целия свят.

Не ѝ бяха останали аргументи да убеждава Рун, нямаше дъх да ги изговори, но умът ѝ продължаваше да работи.

Знаеше, че тази битка се е водила стотици пъти преди. Дори други да успееха да сложат окови на Луцифер, това нямаше да сложи край на борбата.

„Изкованото може да бъде строшено“.

Знаеше, че има само един начин това наистина да приключи.

„Луцифер трябва да бъде опростен“.

Ерин се взираше в Рун, мъчеше се да го накара да види истината на лицето ѝ, да приеме онова, което трябва да се направи.

„Не позволявай смъртта ми да бъде лишена от смисъл. Освободи ме, за да направя онова, което съм длъжна“.

Вместо това Рун нежно докосна челото ѝ със студените си устни. Ерин искаше Джордан да е онзи, който я целува, който я държи в прегръдките си. Но Джордан не можеше да направи онова, което трябваше да се направи. Само Рун можеше.

„Моля те...“

Докато Рун се изправяше и махаше кичур коса от челото ѝ, тя използва последните си сили, за да накара молбата да заблести в угасващите й очи.

По бузите на Рун се стичаха сълзи. Той поклати глава, сякаш наистина четеше мислите ѝ. Тя самата четеше неговите със същата лекота, защото знаеше думите, които го спираха, които не му позволяваха да я лиши от душа: „Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“ 151

Опита се да го накара да разбере.

„Не придобивам света... а го спасявам“.

Рун я придърпа още по-плътно до себе си и се вгледа дълбоко в нея. За първи път Ерин забеляза, че очите му не са черни, а тъмнокафяви, с тънки канелени шарки, като кората на секвоя, необичайно живи на бледото му лице.

- Съжалявам - прошепна той.

Устните му леко докоснаха нейните, като полъх на студен вятър от планината.

Победена, Ерин затвори очи.

После устните се плъзнаха към шията ѝ и остри зъби се впиха дълбоко в плътта ѝ.

Малкото останала в нея кръв изтече за един блажен миг.

„Благодаря ти, Рун“.

12:15

Рун много внимаваше, тъй като знаеше, че смъртта е на път да спре сърцето на Ерин. Докато поемаше последните искрици живот от изстиващото ѝ тяло, той игнорира вълната на екстаз и се съсредоточи върху неравномерните удари на сърцето ѝ. Трябваше му достатъчно от кръвта ѝ, за да я превърне, но не толкова, че да я убие.

Моменти по-рано беше видял решимостта в очите ѝ, знанието, сигурността и най-вече любовта, онзи бездънен извор на състрадание в сърцето ѝ - не само към Джордан и не само към него.

Към всички.

За да спаси всички, тя бе готова да жертва себе си.

А нима Христос не беше взел същото решение в Гетсиманската градина и на кръста?

„Как бих могъл да не почета този избор сега?“

Усети как тя се отпуска под него и извади зъбите си от плътта, отдели устните си от кожата ѝ. Впери поглед в нея, все така сгушена в него, жената, която така обичаше.

Поколеба се - знаеше какво трябва да направи, но се ужасяваше от това.

Както заради нея, така и заради себе си.

Тогава чу последния удар на сърцето ѝ, който сякаш настояваше да действа.

Замахна с карамбита си и преряза дълбоко собственото си гърло. Докато тъмната кръв потичаше, той пусна оръжието, подхвана тила ѝ и придърпа устата ѝ към черния извор. Остави кръвта му да се излива между отпуснатите ѝ устни надолу в отвореното гърло. Тя вече не можеше да преглъща сама, но той продължаваше да я държи, чакаше, молеше се.

Погледна нагоре към тъмното небе, към слънцето, което умираше отново, погълнато този път не от луната, а от ужасния дим, който се издигаше от езерото, от самите порти на Ада.