Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Единствено горилата продължи надолу по склона.

Зад нея се появи Кристиан, на няколко метра надолу по склона. Приклекна - държеше два автомата до бедрата си - и откри огън.

Сребърният залп разкъса гората и върху тях се посипаха листа и трески. Трясъкът оглуши Рун. Дори когато стрслбата свърши, ушите му продължаваха да пищят.

- Тръгвайте! - извика Кристиан и захвърли безполезните оръжия. Спечелихме само малко време! Тичайте към хеликоптера!

Втурнаха се още по-бързо надолу.

Най-сетне излязоха на поляната. Хеликоптерът боботеше отпред, перките бавно се завъртаха.

Слънцето вече беше напълно залязло.

Трябваше да се махнат от планината.

Горилата ги чакаше до машината, опряна на яката си ръка, дишаше тежко. Стигнаха до нея и София и Кристиан взеха Джордан и го сложиха отзад. Ерин седна до него.

Рун пристъпи до горилата и постави ръка на косматото ѝ рамо.

- Благодаря.

Част от него още се съмняваше в делото на Юг - винаги беше вярвал, че спасението на подобни прокълнати създания е невъзможно.

„Но вече не“.

Горилата го побутна в гърдите, сякаш го беше разбрала.

После се обърна и тръгна обратно към гората, загледана към далечния водопад, решена да се върне, да защити мъжа, който ѝ беше предложил не само дом, но и сърцето си.

Рун също погледна към планината, докато се качваше в хеликоптера.

„Господ да те пази“.

19:22

Легион лежеше потрошен сред изпочупени греди и пръснати парчета от пода на църквата. Отломките бяха паднали на една издатина, стърчаща от стената на дълбоката яма. Беше паднал тук не по щастлива случайност, а благодарение единствено на волята си. Беше забелязал издатината и се хвърли към нея, надявайки се, че тя ще го издържи.

И не само него.

Така и не беше пуснал ботуша на отшелника, докато падаха, и сега тялото му лежеше до неговото, още по-изпотрошено. Вратът на противника му беше извит под неестествен ъгъл; кръвта течеше между камъните и капеше в реката далеч долу.

Но у него още беше останала искрица живот.

„Може би достатъчно“.

Легион мъчително изпълзя до него, чуваше хрущенето на собствените си кости.

„Щс науча онова, което знаеш“.

Посегна към бледата буза. Кафявите очи го гледаха - премрежени, но все така непокорни. Легион не обърна внимание на погледа и постави длан върху жертвата си. При докосването усети колко слабо е пламъчето, трептящо в отшелника.

„Дали е достатъчно?“

Дръпна ръката си и се намръщи. Както се беше опасявал, дланта му не беше оставила отпечатъка си. Отшелникът бе твърде близо до смъртта, за да задържи знака му. Легион опита отново, но мракът му не можеше да намери нищо, което да е достатъчно, за да бъде овладяно.

Отшелникът затвори очи и на устните му потрепна усмивка. Мислеше си, че е победил.

„Грешиш“.

Легион се надигна с мъка. Макар да не можеше да овладее мъжа като демон, имаше и други пътища към знанието.

„Моят съсъд си остава стригой“.

Оголи зъби. Сякаш усетил надвесения над гърлото му хищник, мъжът отвори очи и в тях се изписа страх, когато със закъснение разбра какво предстои.

Легион заби зъби дълбоко в студената плът. Пи жадно от пресъхващия извор - създаваше кръвна връзка между двамата, между хищник и дивеч, между стригой и жертва. С всяка капка приемаше все повече и повече, изсмукваше последните сили на отшелника, принуждаваше го да сподели всичко, което знае, докато ставаха едно цяло.

Дори след като се сдоби със знанието, Легион продължи да се храни, да изпива жертвата си на големи глътки, докато не остана нищо. Едва тогава се претърколи по гръб и изпрати волята си към онези, които бяха оцелели, заповяда им да спуснат въже, за да го изтеглят, да осигурят още кръв, за да се излекува.

Усмихна се в мрака.

Беше научил нещо от отшелника. Нещо несподелено с другите. Не знаеше дали го е направил нарочно, или просто не му е обърнал достатъчно внимание.

Все пак можеше да използва това знание срещу врага си.

„Но първо трябва да се освободя... и да стигна до долината преди тях“.

19 март, 20:04

Лacep, Франция

Щом кацнаха на пасището до френското село Ласер, Кристиан скочи от пилотската кабина и отиде отзад, за да извади носилка от товарния отсек. София и Елизабет свалиха Джордан и го положиха на нея. Ерин ги последва, като се опитваше да не гледа кръвта, която се бе събрала на локва в кожената седалка.

„Джордан, само не ми умирай“.