Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

След като бе научил за това място през очите и ушите на отец Грегъри, Легион беше напуснал Прага. Все още слабото му тяло бе носено от онези, които носеха знака му. Трима белязани сангвинисти осигуриха превозно средство - хеликоптер със затъмнени стъкла, с който можеха да го пренесат над земята в светлината на новия ден.

Кацнаха от другата страна на планината, далеч от хеликоптера на врага. Нататък старата гора го защитаваше от допира на слънцето. Докато се изкачваше, той се потопи в сладкия аромат на богатата почва, на плесента върху гниещо дърво, на зелени листа и кора. Очите му пиеха изумруденозеленото на балдахина от листа, меките листенца на цветята. Ушите му долавяха всяко шумолене, чуруликане и шетня на живота, които му напомняха за рая, който можеше да бъде този свят, ако бе останал недокоснат от човека.

„Ще превърна света отново в истинска градина - помисли той. - Ще покосявам, плевя и изгарям, докато той отново не стане рай“.

В гората откри пазителите на отшелника, зверове и стригои, верни на мъжа, който обещаваше път към покой. Нужно беше само едно докосване, за да ги освободи от тази заблуда, да ги направи свои, така че никой не вдигна тревога.

А после Легион влезе в тунелите, развеселен, че врагът е потърсил подобно убежище, че се е заобиколил с покварените, които така лесно можеха да се обърнат срещу него. Продължи напред и с всяко негово докосване бурята набираше сила в тъмното сърце на планината.

С всяка стъпка в леговището на отшелника очите му се умножаваха, гласът му се засилваше. Робите му призоваваха други при него. Те се събираха като нощни пеперуди около студения му пламък, за да подсилят редиците му още повече.

Последва силите си още по-навътре - докато не чу познатото туптене на сърца.

Трескавото трептене на Жената, гръмовните удари на Воина.

Двамата, които едва не унищожиха съсъда му.

Яростта пламна в него и той вдигна ръка и заповяда:

„Вървете“.

Бурята му забушува през тунелите, за да се разрази върху враговете. Легион знаеше, че те вече са се сдобили с втория камък - огнената му песен бе стигнала до него. След като вече знаеше, че камъкът е намерен, той вече не се нуждаеше от другите, дори от Рицаря.

Даде последната си заповед, изпълвайки с желанието си смълчаните сърца на армията си.

„Избийте ги. Всички“.

18:50

Следван плътно от лъвчето, Рун грабна една коса.

София вече държеше брадва в едната си ръка и чук в другата.

Елизабет вдигна лопата.

Рун се обърна точно когато фигурите изригнаха от един тунел в дъното на църквата и връхлетяха върху събралите се там стригои и бласфемари като разбиваща се в скалите вълна.

Ако не беше предупреждението на Джордан преди секунди, щяха да са неподготвени, да попаднат в капана преди да могат да реагират.

Един от нападателите се откъсна от битката и полетя във въздуха към Ерин. Тя беше клекнала и тъкмо вдигаше раницата с камъка и евангелието, за да ги защити.

Рун се хвърли към нея, замахна високо с косата, улучи крака на звяра и отхвърли тялото му настрани. Стригоят се стовари на пода, от отрязания крайник шуртеше черна кръв. Въпреки това той се мъчеше да се добере до тях, като драскаше и риташе. От гърлото му се разнесе свиреп писък и създанието отметна глава, разкривайки черния отпечатък на длан върху бледата си буза.

Знакът на Легион.

И тогава се появи Джордан: движеше се с бързината на връхлитащ ястреб. Замахна с мотиката и разцепи черепа на създанието.

Рун издърпа Ерин на крака, а Джордан се завъртя и счупи оръжието си в гърба на пантера бласфемари.

После се извъртя обратно, за да забие разцепения край в окото на животното. Преди Рун да успее да реагира, Джордан се обърна и изтръгна косата от ръката му.

Вместо да протестира, Рун отстъпи с Ерин - трябваше да спаси нея и товара ѝ.

София и Елизабет го пазеха от двете страни, докато Джордан удържаше врага. Все повече и повече зверове и стригои се изсипваха в църквата. Броят им беше смазващ. Не можеха да спечелят тази битка.

И тогава зад гърба на Рун блесна светлина, съпроводена с оглушителен грохот.

- Насам! - извика Юг.

Рун погледна през рамо и видя как Юг отваря втората порта на църквата, портата към гръмовния водопад. До края на деня оставаха няколко минути, а църквата на Юг гледаше на изток. Слънцето залязваше на запад и планината засенчваше прага. Светлината бе твърде слаба, за да им предложи някаква реална защита.

Сякаш за да докаже това, друг стригой се откъсна от множеството и се хвърли към тях.