Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

- Дори аз не мога вече да я отворя - каза Юг. - Заключих я с команда, която малцина сангвинисти помнят. Дори скъпият ми приятел Бернар я е забравил.

Ерин кимна. Най-малкото имаше логика. Вратата беше заключена по такъв начин, че никой да не може да принуди Юг да я отвори.

- Вече съм твърде опетнен, за да го направя - каза Юг.

- Ще е нужна чистота за отварянето на светия камък.

- Чистота? - повтори Ерин.

- Вратата може да се отвори единствено от сангвинист, който никога не е вкусвал кръв преди да е пил виното и да е приел предложението на Христа. - Юг ги погледна. - Нужна е кръвта на Избрания.

Ерин се обърна към Рун.

18:18

Рун отстъпи крачка назад.

„Не съм Избрания... или поне вече не“.

Вярно беше, че не бе вкусвал човешка кръв преди да стане сангвинист. Помнеше как бе нападнат на гроба на сестра си от стригой и бе спасен от трима сангвинисти, които го отведоха при Бернар. Там, паднал на колене, Рун бе положил клетвите си, пи от виното и облече мантията на ордена.

„Но вече съвсем не съм чист“.

- Това си само ти и никой друг - настоя Ерин.

- Не може да бъде. Аз съгреших. Вкусих кръв.

- Но греховете ти бяха опростени в пустинята - тихо каза тя и докосна голото му рамо. - Ти си.

Елизабет го погледна намръщено.

- Ти си най-чистият от всички ни, Рун. Какво пречи да опиташ? Да не се страхуваш, че ще се провалиш? Мислех си, че си по-корав.

Рун се засрами. Елизабет беше права. Беше уплашен, но в същото време осъзнаваше, че не може да бяга от задачата, ако има поне малка вероятност за успех.

С неохота коленичи на студения камък и сведе глава. Стисна сребърния си кръст. Паренето в дланта му напомни за нечистата му природа и как тя го владее. Но въпреки това трябваше да опита. Вдигна ръка над вдлъбнатината и осъзна, че няма друга ръка, която да държи ножа.

„Колко съм паднал само... Рицар с една ръка“.

София му се притече на помощ, взе малкия нож, предложен ѝ от Юг, и прободе дланта на Рун. Тъмната кръв потече от раната. Рун завъртя китката си, стисна юмрук и капна прокълнатата си кръв във вдлъбнатината.

След това се прекръсти и продължи с ритуала, като завърши с mysterium fidei.

Всички гледаха.

Камъкът не помръдваше.

„Провалих се“.

Отчаянието го натисна, смазвайки го с истината си.

„Моите грехове обрекоха всички“.

19 март, 18:22

Пиренеите, Франция

Елизабет се взираше в Рун. Прегърбен, със сведена глава, той бе самото олицетворение на поражението. Тя въздъхна при мисълта колко крехки са тези сангвинисти, как се опират на вярата си като на просешка тояга. Сриташ ли я, като посееш съмнение, падат като кегли.

И тогава София изигра ролята на хора от древногръцка трагедия.

- Рун беше единствената ни надежда. Той бе единственият член на ордена ни от хилядолетия, който никога не е пил кръв преди да приеме Христовия дар.

„Не е вярно“.

Поне археоложката не се предаваше.

- Трябва да има друг начин. Ако вземем чук и длето...

- Няма да позволя църквата да бъде осквернявана по такъв начин - заяви Юг. - А и при всеки подобен опит камъкът ще падне в реката, която минава през сърцето на планината, и ще бъде изгубен завинаги.

- Значи сте сложили капан в тайното си хранилище - каза Джордай. - Признавам, подсигурили сте се отвсякъде.

Елизабет гледаше как устните на Рун се движат в безполезна молитва и изпита съжаление към него. Беше дал всичко за своя Бог, а се оказваше, че жертвата му е отишла на вятъра. В очите на Господ той бе определен за нечист като някой див стригой. Този провал бе наградата му за столетията служба на Църквата.

И за него сигурно щеше да е особено унизително да види кой би ги спасил сега, кой би отворил това хранилище, след като той не може.

- Дръпни се - каза Елизабет и взе ножа от София.

Клекна до Рун и взе наръч слама, за да избърше кръвта от вдлъбнатината в камъка.

Рун я зяпна.

- Какво...

- Млъкни - сряза го тя.

Все така на колене, Елизабет поряза дланта си и загледа как кръвта я изпълва. Видя отражението на собственото си лице в гладката повърхност.

„Съжалявам, Рун, знам колко ще те заболи“.

Изрече напевно съответните латински думи:

- „Защото това е чашата на Моята кръв, на новия и вечно жив Завет“.

После завъртя ръка и остави кръвта да закапе във вдлъбнатината. Накрая изрече последните думи от заклинанието:

- Mysterium fidei.

С тихо стържене камъкът потъна в пода, след което се плъзна настрани.