Джеймс Ролинс - Кървавото евангелие

Не можеше да спечели тази битка, но беше твърдо решена да изкопчи колкото се може повече информация.

— Това свързано ли е по някакъв начин със земетресението? — извика на Перлман.

Лейтенантът се озърна през рамо. Не отговори, но тя видя изражението му. Умът ѝ попълни белите петна. Земетресенията разрушават. Но също така разкриват.

Което повдигаше друг въпрос.

В Израел имаше предостатъчно археолози. Каква беше причината да отмъкнат именно нея от собствените ѝ разкопки? Никакви древни съкровища не оправдаваха подобна спешност. Никой не возеше археолози във военни хеликоптери.

Нещо определено не беше наред.

— Защо точно мен? — не отстъпваше тя.

Перлман най-сетне я удостои с отговор.

— Мога само да кажа, че ситуацията е деликатна и беше помолено за вашата експертиза.

— От кого?

— Не мога да ви кажа.

— А ако откажа?

Погледът на Перлман се впи в нея.

— Вие сте гост в страната ни. Ако откажете да дойдете с нас, вече няма да бъдете гост. И приятелят ви няма да бъде откаран в болница с нашия хеликоптер.

— Мисля, че посолството ни няма да си затвори очите пред подобна заплаха — блъфира тя.

Устните му се извиха в скептична усмивка.

— Препоръча ви именно човек от американското посолство.

Ерин се помъчи да скрие изненадата си. Доколкото знаеше, на никого в посолството не му пукаше особено за нея. Перлман или лъжеше, или знаеше много повече. Така или иначе, времето за разговори беше отминало. Хайнрих трябваше да постъпи час по-скоро в болница.

Продължи да крачи към хеликоптера. Войниците я бяха наобиколили, сякаш можеше да препусне като подплашения жребец.

Нейт и Ейми бързаха отзад. Нейт изглеждаше войнствено настроен, а Ейми — разтревожена.

Ерин се обърна и тръгна заднешком, като им даваше инструкции.

— Нейт, поемаш ръководството, докато се върна. Знаеш какво трябва да се прави.

— Но, професоре... — заговори Нейт над рамото на един войник.

— Стабилизирай скелета. И нека Ейми да изследва лявата бедрена кост, преди да си я опаковал.

Нейт посочи към хеликоптера.

— Сигурна ли сте, че е безопасно да отидете с тях?

Тя поклати глава.

— Свържи се с посолството веднага щом замина. Провери дали са ме препоръчали те. Ако не са, вдигай тревога.

Войниците продължаваха да вървят все така неотклонно, с безстрастни лица, загледани право напред. Или не говореха английски, или заплахата изобщо не им беше направила впечатление. Което можеше да бъде или много добър, или много лош знак.

— Не отивайте — каза Нейт.

— Не мисля, че имам избор — отвърна тя. — Нито пък Хайнрих.

Видя как Нейт преглъща истината и кима.

Лейтенант Перлман я покани от отворената врата на кабината.

— Насам, докторе.

Перките на хеликоптера се завъртяха още по-бързо, докато вървеше приведена под тях.

Качи се в машината и се настани на единственото празно място. Хайнрих лежеше на носилка от другата страна, а Юлия седеше до него. Момичето ѝ се усмихна несигурно и Ерин ѝ отвърна с вдигнат палец. Дали имаха същия жест в Германия?

Докато хеликоптерът се издигаше, Ерин се обърна към войника до нея и се дръпна изненадано. Не беше войник. А свещеник. В черни панталони под дълго до глезените расо с качулка, с черни кожени ръкавици, тъмни очила и познатата бяла якичка на римокатолическата църква.

Ерин се сви. Свещеникът също се дръпна от нея и посегна да нагласи качулката си.

През годините беше имала предостатъчно сблъсъци с католически свещеници във връзка с археологическата си работа. Но присъствието на духовно лице поне донякъде потвърждаваше надеждата ѝ, че наистина са я извикали на някакъв археологически обект, най-вероятно религиозен, християнски. Лошата страна бе, че свещеникът вероятно щеше да прибере артефактите, преди да успее да ги види. В такъв случай щеше да се окаже, че са я отвлекли от обекта ѝ и че кръвта се беше проляла напразно.

„Тази няма да я бъде.“

Жената до него миришеше на лавандула, конска пот и кръв. Миризми, които бяха толкова не на място в тази съвременна епоха, колкото и самият отец Рун Корза.

Тя протегна ръка. Не беше докосвал съзнателно жена от много време. Въпреки че по дланта ѝ имаше засъхнала кръв, той нямаше избор и я пое, благодарен, че носи ръкавици. Събра кураж и се здрависа. Топлата ѝ ръка създаваше впечатление за сила и способност, но трепереше в неговата. Значи я плашеше.

Добре.

Пусна ръката ѝ и се дръпна, мъчейки се да увеличи разстоянието помежду им. Нямаше желание да я докосва отново. Всъщност му се искаше тя да слезе от хеликоптера и да се върне към безопасното си изучаване на миналото.