Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Омаха промърмори, повече на себе си, отколкото на Пейнтър, с горчивина в гласа:

— След това вярвах, че Сафиа ще се успокои… ще се върне тук…

Не е толкова лесно, мъжки. Пейнтър вече беше преценил Омаха. Той беше от хората, които посрещаха проблемите лице в лице и пробиваха стени с глава, без да поглеждат назад. Не от това се нуждаеше Сафиа. Едва ли Омаха някога щеше да разбере за какво става дума. И все пак Пейнтър долавяше някаква дълбока загуба в този мъж, празнина, запълнена с пясъка на изминалите години. Така че се опита да му помогне.

— Такива травми не се преодоляват със… Омаха го прекъсна рязко.

— Да, да, всичко това вече съм го чувал. Благодаря, но вие не сте ми психоаналитик. Нито на нея. — Тръгна по коридора и извика подигравателно през рамо: — А и понякога, докторе, една змия си е просто змия.

Пейнтър въздъхна.

Нечия фигура излезе откъм сенките встрани. Беше Корал Новак.

— Този човек има проблеми.

— Като всеки от нас.

— Чух разговора — каза тя. — Просто искаше да си побъбриш с него, или наистина смяташ, че е замесена друга заинтересувана страна?

— Някой определено мъти водата.

— Касандра?

Той поклати бавно глава.

— Не, има ново неизвестно в уравнението.

Корал се намръщи, с други думи — изви съвсем леко надолу крайчетата на устните си.

— Това не е добре.

— Не… не е добре.

— А и тази кураторка — продължи Корал, кимайки към вратата. — Наистина добре играеш ролята си на загрижен учен.

Пейнтър усети неизречено предупреждение в гласа й, забулена тревога, че може би е на път да пресече границата между професионализма и нещо по-лично.

Корал продължи:

— Ако някой друг души наоколо, не трябва ли да претърсим за улики?

— Определено. Точно това ще отидеш да направиш сега. Корал вдигна вежда.

— Аз трябва да охранявам вратата — каза той, отговаряйки на незададения и въпрос.

— Разбирам. — Корал понечи да се обърне, после спря. — Но кого охраняваш в момента — жената или мисията?

Пейнтър за пръв път даде да се разбере кой е командирът на малкия им екип.

— В този конкретен случай те са едно и също.

23:35

Сафиа зяпаше пейзажа, който се нижеше навън. Двете таблетки диазепам размътваха главата й. Светлините на уличните лампи бяха фосфорни петна, разлети светли точки в среднощния пейзаж. Сградите тънеха в мрак. Напред обаче ярка светлина бележеше пристанището на Маскат. Търговските докове работеха денонощно, облени в ярки светлини.

Зад един остър завой се показа и самото пристанище. Заливът беше почти празен, повечето петролни баржи и товар кораби бяха пристанали на доковете преди залез слънце. Товарът им щеше да бъде разтоварен и натоварен наново през нощта. Дори и сега високи кранове и огромни контейнери се люлееха във въздуха като кубчета за игра. По-нататък, близо до хоризонта, исполинското туловище на един пътнически лайнер се очертаваше върху тъмните води като торта за рожден ден с множество свещи на фона на звездното небе.

Лимузината подмина доковете и се насочи към далечната страна на пристанището, където по-традиционните платноходки съдове стояха на док. От хиляди години оманците кръстосваха моретата, от Африка до Индия. Оманските плат-ноходи представляваха простички коруби, сковани от дървени талпи с характерно триъгълно платно. Бяха различни по размер — от плитките „бадани“ до дълбоко газещите „баглахи“. Гордата редица стари кораби се нижеше покрай пристанището, пристанали нагъсто, с прибрани платна, мачтите — щръкнали нависоко сред въжетата на такелажа.

— Почти стигнахме — каза й Кара от отсрещната седалка в лимузината. Освен шофьора и един бодигард, с тях беше само Клей Бишоп. Той дремеше и изпръхтя леко, стреснат от гласа на Кара.

Зад тях се движеше другата лимузина с всичките американци — Пейнтър и колежката му, Омаха и брат му.

Сафиа поизправи гръб на седалката. Кара още не й беше казала как ще стигнат до Салала, но беше ясно, че ще пътуват с кораб, иначе не виждаше причина да ходят на пристанището. Салала беше крайморски град, също като Маскат, и пътуването между двата града беше по-кратко по вода, отколкото по въздуха. Кораби, както товарни, така и пътнически, тръгваха по всяко време на деня и нощта. Имаше всякакви — от фериботи с дизелови двигатели до два бързи като светкавица кораба с подводни криле. При нетърпението на Кара сигурно щяха да се качат на възможно най-бързия плавателен съд.

Лимузината мина през отворените порти на входа към тази част на пристанището, следвана от своята посестрима. И двете продължиха по пристана, минавайки покрай редици от пристанали платноходи. Сафиа добре познаваше пътническия терминал. Към него не се отиваше по този кей.