Джеймс Ролинс - Карта от кости

Признанията на генерал Ренде пред властите бяха потвърдили колко опасно би било обратното. Серията от жестокости и убийства обхващаше цели десетилетия. След признанията на генерала властите бавно, но решително се бяха заели да изкоренят неговата секта. Доколко щяха да успеят обаче никой не знаеше.

Междувременно, и по-важно за Грей, Рейчъл се беше заела да сложи ред в живота си. След смъртта на Раул тя и семейството й ставаха законни собственици на замък Соваж — наследство, окъпано в кръв. Но поне проклятието беше загинало заедно с баба й. Никой друг от членовете на семейство Верона не подозираше за тъмната тайна на Камила. За да се решат окончателно нещата, замъкът вече беше обявен за продажба. Парите от продажбата му щяха да отидат при семействата на загиналите в Кьолн и Милано.

Така животът на много хора бавно се изцеляваше и продължаваше напред.

Към надеждата.

А може би и към нещо повече…

Баща му въздъхна и се залюля със стола си.

— Синко, напоследък си в ужасно добро настроение. Откакто се върна от онази твоя командировка миналия месец. Само жена може да подпали така очите на един мъж.

Грей сложи чашите със сок на масата.

— Може и да губя паметта си — продължи баща му, — но зрението ми е наред. Така че ми разкажи за нея, ако обичаш.

Грей погледна баща си. Не му беше убягнала неизречената добавка.

„Докато още мога да го запомня“.

Под небрежния маниер на баща му се криеше нещо по-дълбоко. Не тъга или загуба. Той се стремеше към нещо ново. Към нещо в настоящето. Към някаква връзка със своя син, която, изглежда, беше загубил в миналото.

Грей застина до масата. За миг се върна старият гняв и още по-старото негодувание. Не се затвори за тези чувства, а ги остави да протекат през него.

Баща му, изглежда, усети нещо, защото спря да се люлее на стола и смени темата.

— Е, къде са прословутите сандвичи?

Думи отекнаха в главата на Грей. „Твърде рано… твърде късно“. Едно последно послание да се живее в настоящето. Да приемеш миналото и да не бързаш слепешката към бъдещето.

Баща му посегна към чашата с лъжицата вътре.

Грей я покри с ръка. После я вдигна от масата.

— Какво ще кажеш за една бира? Баща му кимна.

— Ето затова те обичам, синко.

Грей отиде при мивката, изля сока в канала и го изчака да изтече.

„Твърде рано… твърде късно“.

Време беше да заживее в сегашното. Не знаеше колко време му остава с баща му, но щеше да вземе каквото може и да го оползотвори по най-добрия начин.

Отиде при хладилника, извади две бири, отвори ги в движение, седна и сложи едната бутилка пред баща си.

— Казва се Рейчъл.

Благодаря ви, че тръгнахте с мен на това приключение. Както и преди, исках да се възползвам от този последен миг, за да отделя фактите от художествената измислица. Надявам се също да разпаля любопитството на някои от вас — да го разпаля достатъчно, за да потърсите още информация по темата. С тази цел описвам някои от книгите, които вдъхновиха сюжета на моя роман.

Нека започнем от началото. Прологът. Реликвите на влъхвите наистина се съхраняват в златен саркофаг в Кьолнската катедрала и керванът, пренасящ костите от Милано към Кьолн през дванадесети век, наистина е бил нападнат из засада.

Ако се придвижим напред към първа глава, „свръхчерно“е истинско вещество, създадено в Националната лаборатория по физика във Великобритания. Осмата топка е реално съществуваща конструкция във Форт Детрик (извинявам се, че се наложи да я катурна), а течната телесна броня, колкото и да е удивително, наистина съществува, изобретена от Изследователската лаборатория на американската армия.

Няма да навлизам в толкова специфични подробности относно цялата книга. Използвах горепосочените примери само за да покажа, че много от нещата в този роман, които на пръв поглед звучат като пълна измишльотина, всъщност почиват на реални факти. Онези от вас, които биха се заинтересували по-подробно, са добре дошли в моя уебсайт (jamesrollins.com).

Имперският драконов двор е реална европейска организация, чиито корени са още в Средновековието. Това е добронамерено общество с ударение върху церемониите, съставено от аристократи с различна степен на влияние. Кръвожадната секта, описана в тази книга, е плод на моето въображение и няма за цел да очерни никой от хората, свързани понастоящем с Двора.

Колкото до ядката на този роман, биха били необходими тонове хартия, дискутиращи всички „за“и „против“ истината както за металите в м-състояние, така и за дългата следа, която са оставили те през историята. За щастие, такава книга вече е написана, книга, която проследява в големи подробности пътеката от египтяните до наше време, включително странните ефекти на Майснеровите полета, свръхпроводимостта и магнетизма. Искрено съветвам всеки, който проявява и най-малък интерес към тези теми, да прочете книгата на сър Лорънс Гарднър „Изгубените тайни на Свещения кивот“. Тя беше личната ми библия, докато пишех този роман.