Джеймс Ролинс - Карта от кости

Може би не само Раул бе засегнат от светлината.

Дали някакво ехо не беше се задържало и в тях? Някакво разбиране, някакво последно послание?

— Твърде късно… или твърде рано — продължи Вигор и поклати глава. — Където и да са избягали древните със своите съкровища — в миналото или в бъдещето, — на нас са оставили само настоящето.

— За да си създадем свои собствени рай или ад — каза Монк. Продължиха да се изкачват мълчаливо, ниво след ниво.

На най-горното ги чакаше група френски полицаи, както и един добре познат им човек.

— Командире — каза Пейнтър. — Радвам се да ви видя. Грей поклати глава.

— И представа си нямате аз колко се радвам.

— Хайде да се качваме горе.

Преди да са помръднали, Вигор се отдели от ръката на Монк.

— Чакайте. — Тръгна неуверено, подпираше се с една ръка на парапета.

— Вуйчо… — разтревожено го повика Рейчъл.

Недалече от тях имаше каменна маса. Изглежда, не всичко от библиотеката беше изчезнало. На масата лежеше книга с кожена подвързия. Стъкления й похлупак обаче го нямаше.

— Каталогът — промълви Вигор със сълзи в очите. — Оставили са каталога!

Понечи да го вдигне, но Рейчъл го бутна внимателно встрани и сама взе книгата. Затвори я и я пъхна под мишницата си.

— Защо са го оставили? — попита Монк, докато прихващаше отново монсеньора.

— За да знаем какво ни чака — отговори Вигор. — Да ни дадат нещо, което да търсим.

— За да размахат пословичния морков пред магарето — каза Монк. — Страхотно. Можеха да оставят сандъче със злато… добре де, може би не със злато… повръща ми се вече от това проклето злато. Диаманти, сандъче с диаманти би било добре.

Закуцукаха към стълбището.

Грей хвърли последен поглед назад. Сега, когато пещерата беше празна, формата й се натрапваше по-отчетливо — конусовидна пирамида с върха надолу. Или горната половина на пясъчен часовник, сочеща надолу към стъкления под.

Но къде беше долната му част?

И изведнъж се сети и промърмори:

— Каквото е горе, такова е долу.

Вигор му хвърли остър поглед през рамо. Грей съзря разбирането и знанието в очите на възрастния мъж. Той вече беше стигнал до същия извод.

Златният ключ бе трябвало да отвори някаква порта, някакъв вход. Към долната част на пясъчния часовник. Но къде? Дали нямаше още една пещера под тази? Едва ли, реши Грей. Някъде обаче катедралата от знание чакаше. Онова, което бе висяло доскоро тук, бе просто отражение на друго място.

Точно както беше казал Монк. Дим и огледала.

Вигор го гледаше. Грей си спомни мисията на кардинал Спера — да опази тайната на влъхвите; той смяташе, че познанието само ще се разкрие, настъпи ли правилният момент.

Може би точно това беше смисълът на живота като път.

Търсенето.

Преследването на истината.

Грей сложи ръка върху рамото на монсеньора.

— Хайде да вървим.

Прегърнал Рейчъл, Грей тръгна нагоре по стълбите. От мрака към светлината.

18 август, 11:45

Такома Парк, Мериланд

Грей натискаше педалите по Сидар Стрийт. Приятно му беше да усеща повея на вятъра и жарките слънчеви лъчи по лицето си. Имаше чувството, че през последните три седмици изобщо не е излизал от подземията на Сигма — прескачаше от едно заседание в следващото.

Току-що беше излязъл от една последна среща с Пейнтър Кроу. Основната й тема беше Сейчан. Агентката на Гилдията беше изчезнала яко дим, докато излизаха от Папския дворец — свърнала бе зад някакьв тъмен ъгъл и повече никой не я видя. Но Грей беше намерил сувенира, който Сейчан беше пуснала незабелязано в джоба му.

Драконовия й медальон.

Пак.

И докато първият медальон, оставен му при Форт Детрик, очевидно беше предназначен да го сплаши, в този Грей откриваше различно значение. Обещание. Обещание да се срещнат отново.

Кат и Монк също бяха привикани на срещата. Монк седеше и току попипваше новата си протеза, последен писък в медицинското протезиране. Притеснението му не се дължеше толкова на неудобство заради новата ръка, колкото заради предстоящата вечер. Двамата с Кат щяха да излязат на първата си истинска среща. Бяха се сближили след връщането си в Щатите. И колкото и да беше странно, Кат беше проявила инициативата и беше поканила Монк на вечеря.

След края на срещата Монк беше дръпнал Грей настрана, оглупял от нерви.

— Сигурно е заради механичната ръка. Има си режим на вибрация. Коя жена не би искала да излезе с мен?

Въпреки лекомислената задявка Грей видя искрените чувства и надеждата в очите на приятеля си. Както и немалка доза истински страх. Грей знаеше, че Монк още не е преодолял психическата травма заради осакатяването си, чувството на неувереност.