Джеймс Ролинс - Карта от кости

Шофьорът на камиона и още четирима униформени забелязаха появата му и тръгнаха да го пресрещнат.

— Трябва да тръгнем незабавно — нареди Ренде на италиански.

— Някак не го виждам да стане — каза шофьорът на английски и си свали шапката.

Четиримата униформени вдигнаха оръжията си.

Генерал Ренде отстъпи крачка назад.

Тези бяха истински френски полицаи… с изключение на шофьора. Ако се съдеше по акцента, той очевидно беше американец.

Ренде погледна назад към портата. И там стояха на пост френски полицаи. Беше попаднал в собствения си капан.

— Ако търсиш своите хора — каза американецът, — те вече са на сигурно място в ремаркето на камиона.

Генерал Ренде погледна отново шофьора. Черна коса, сини очи. Не го беше виждал, но познаваше гласа от разговорите им по телефона.

— Пейнтър Кроу — каза той.

Пейнтър забеляза проблясъка на нечие дуло. От прозорец на втория етаж. Самотен снайперист. Някой, когото бяха пропуснали.

— Назад! — извика той на патрула около себе си. Куршуми се забиха в мокрия паваж между Пейнтър и генерала. Полицаите се пръснаха.

Ренде хукна назад, като измъкна в движение пистолета си.

Без да обръща внимание на обстрела, Пейнтър се смъкна на едно коляно и вдигна двата си пистолета. Насочи единия към прозореца на втория етаж.

Един изстрел, втори, трети…

Генералът се хвърли на земята.

Откъм втория етаж се чу вик. Някой падна през прозореца.

Последното Пейнтър забеляза с периферното си зрение. Цялото му внимание беше фокусирано върху генерал Ренде. Целеха се един в друг, и двамата на колене, дулата на пистолетите им почти се докосваха.

— Отдалечете се от камиона! — извика Ренде. — Всички! Пейнтър се взираше напрегнато в генерала, преценяваше го. Прочете суровия гняв в очите му, гняв заради провала на всичките му планове. Ренде щеше да стреля дори ако това означаваше да се прости със собствения си живот.

Което означаваше, че не оставя избор и на него.

Пейнтър пусна единия пистолет, после свали другия към земята.

Генералът се ухили победоносно.

Пейнтър натисна спусъка. Ярка дъга се изстреля от върха на втория пистолет. Жичките на тазера докоснаха локвата при коляното на генерала. Токовият удар отхвърли Ренде назад и той падна тежко по гръб и изпусна пистолета.

Изкрещя.

— Боли, нали? — каза Пейнтър, грабна обикновения си пистолет и го насочи към генерала.

Полицаите се скупчиха около поваления мъж.

— Добре ли сте? — обърна се към Пейнтър един от тях.

— Добре съм. — Той се изправи. — Само дето… работата на терен наистина ми липсва.

07:57

Фойерверките в подземието всъщност бяха продължили само малко повече от минута.

Вигор лежеше по гръб и гледаше нагоре. Писъците бяха спрели. И той беше отворил очи, усещайки с някакво примитивно ниво на мозъка си, че всичко е свършило. Успя да види последното завъртане на сферата от кохерентна светлина, после тя се срина в себе си като умиращо слънце.

Над него имаше само празно пространство. Цялата катедрала беше изчезнала заедно със звездата. Сейчан се размърда до него. И нейните очи бяха вперени нагоре.

— Всичко изчезна.

— Ако въобще го е имало — каза Вигор, слаб от загубата на кръв.

07:58

Грей отпусна хватката си около Рейчъл. Необичайната острота на сетивата му избледняваше заедно със светлината. Но все още усещаше вкуса на Рейчъл върху устните си. И това беше достатъчно.

Засега.

Част от блясъка се задържа в очите й, докато тя се оглеждаше наоколо. Другите се надигаха, събрали смелост. Рейчъл видя Вигор, който се мъчеше да седне. — О, Господи…

Измъкна се от ръцете на Грей и хукна към вуйчо си. Монк също тръгна натам, готов да приложи медицинските си познания на практика.

Грей остана на пост, оглеждаше височините над тях.

Не прозвучаха никакви изстрели. Войниците ги нямаше… изчезнали бяха заедно с библиотеката. Все едно нещо беше изтръгнало ядката, оставяйки само черупката от разширяващи се концентрични нива.

Къде беше отишло всичко?

Стон привлече вниманието му към пода.

Раул лежеше свит на топка недалеч от него, смазан под падналата колона. Грей се приближи и срита пистолета му настрана. Оръжието се плъзна по стъкления под, сега целия напукан.

Кат дойде при тях.

— По-късно ще се занимаем с него — каза Грей. — Никъде няма да ходи. Най-добре да съберем колкото оръжия намерим. Не се знае още колко от хората им има горе.

Тя кимна.

Раул се обърна по гръб, стреснат от гласа му.