Джеймс Ролинс - Карта от кости

Рейчъл заговори бързо:

— Лабиринтите във всички катедрали. Символизирали са пътуване. От този свят към отвъдния. Към духовното просветление в центъра. — Тя посочи мъртвото тяло, срязано на две през средата, на височината на огледалните прозорци. — Но за да стигнат центъра, богомолците са пълзели. На ръце и колене.

Грей кимна.

— Под нивото на прозорците тук.

От другата страна на кръга вуйчо й простена; кръв се стичаше между пръстите му. Сейчан седеше до него. Рейчъл знаеше, че не от болка стене вуйчо й. Прочете го в очите му, Той вече се беше досетил за решението на гатанката. Но беше запазил мълчание.

За разлика от него, Рейчъл беше предала бъдещето, бе изложила на риск целия свят.

Очите й намериха Грей. Беше направила избора си. И не съжаляваше.

Дори Раул й повярва.

Махна на Грей да му върне ключа.

— Сам ще го занеса. Но ти ще минеш пръв.

Може и да й беше повярвал, но не напълно все пак. Грей му върна ключа.

— Всъщност — каза Раул и насочи пистолета си към Рейчъл, — понеже идеята е твоя, защо не дойдеш и ти? Като допълнителен стимул за приятелчето ти.

Освободиха ръцете й и тя клекна до Грей. Той й кимна мълчаливо, но посланието му не се нуждаеше от думи.

„Ще се справим“.

Рейчъл не виждаше основания за излишна увереност, но все пак също му кимна.

— Действайте — каза Раул.

Грей тръгна пръв — навлезе пълзешком в лабиринта без колебание, доверил се изцяло на нейната преценка. Раул я задържа, докато Грей не измина първия метър. Стъкленият под остана спокоен.

— Добре, сега ти — нареди Раул.

Рейчъл запълзя след Грей. Усещаше слаба вибрация с дланите си. Повърхността на стъклото беше топла. Пълзеше и чуваше далечно жужене, не механично или от електричество, а по-скоро като гълчавата на огромна тълпа, чута от разстояние. Или пък беше от кръвта, която шумеше в ушите й, изтласквана бързо от тревожното й сърце.

Раул изкрещя на хората си:

— Застреляйте всеки от другите при най-малкото движение! Същото важи и за двамата в лабиринта. Стреляте по мое нареждане.

Значи ако лабиринтът не ги убиеше, щеше да го направи Раул.

Рейчъл продължи напред. С една-единствена надежда.

Грей.

07:49

Ренде сложи ръка върху рамото на експерта по взривовете.

— Готови ли са зарядите?

— Всичките шестнайсет — отговори мъжът. — Трябва само да натиснете бутона три пъти. Гранатите са свързани успоредно с десетминутно закъснение.

„Идеално“.

Ренде се обърна към редицата от шестнайсет мъже. Още палети стояха в коридора, готови да поемат товара си. Също и пет ръчни колички. Първият камион вече чакаше със задницата си до централния вход, вторият пътуваше насам. Време беше да опразнят подземието.

— Хващайте се на работа. Двойна надница.

07:50

Коленете го боляха.

Беше изминал три четвърти от пътя в лабиринта и пълзенето се беше превърнало в истинско мъчение за капачките му. Гладкото стъкло се усещаше като грапав цимент. Но не смееше да спре. Трябваше да се добере до центъра.

Завоите често го извеждаха на успоредни пътеки с Рейчъл и Раул. Лесно можеше да изблъска Раул от пътечката му. Явно и Раул беше стигнал до същия извод, защото вдигаше пистолета си към лицето му всеки път, когато се озовяха близо един до друг.

Но предпазливостта му беше излишна. Грей знаеше, че ако пресече платинените очертания дори само с ръка или хълбок, ще загине едновременно с Раул. А активираше ли се стъклената повърхност, най-вероятно и Рейчъл щеше да загине.

Така че той остави Раул на мира.

Когато пътечките го приближаваха към Рейчъл, двамата приковаваха очи един в друг. Без да говорят. Помежду им се беше създала връзка, изтъкана от опасността и доверието. При всяко доближаване сърцето му се стягаше до болка — изпитваше неустоимата нужда да я прегърне, да я утеши. Но за спиране и дума не можеше да става.

Завой, след завой, след завой — до премала.

Еднообразен шум набираше сила в главата му, вибрираше по костите на ръцете и краката му. Чуваше и врявата горе. В катедралата. Войници, заети с нещо.

Изтласка всичко това от мислите си и продължи да пълзи.

След един последен завой стигна до прав участък към централната розетка и забърза напред, най-сетне на крачка от целта. Коленете му горяха и той се метна напред през последния участък, после се претърколи по гръб и остана да лежи така.

Еднообразният шум нарасна в шепот на границата на сетивата му. Грей седна. Цялото му тяло вибрираше в унисон с шума. „Какво става, по дяволите?“ Появи се Рейчъл и залази към него. Наведен съвсем близо до пода, той й помогна да излезе в центъра. Тя се отпусна в прегръдката му.