Джеймс Ролинс - Черният орден

„Фиона!“

Какво правеше тук, по дяволите?

— Грей? — каза Рейчъл в ухото му.

Той заговори бързо:

— Извинявай, Рейчъл… Трябва да тръгвам.

Затвори и прибра телефона в джоба си.

Фиона стигна на бегом до врата на аукционната къща и влетя вътре. Грей хукна към лаптопа си. Камерата улови образа на момичето през стъклената врата. Спореше разгорещено с портиера. Накрая униформеният мъж погледна някакво картонче, което тя тикаше в ръцете му, намръщи се и й махна да влиза.

Фиона се стрелна покрай него и изчезна. Образът потъмня.

Грей погледна към улицата.

„По дяволите…“

На Логан това нямаше да му хареса. Ха, да не действал безразсъдно!

От друга страна, какво би направил Пейнтър Кроу?

Грей влезе в стаята. Официалното сако беше метнато на леглото. Готово за спешни случаи.

Пейнтър определено нямаше да си седи кротко на задника.

— Трябва да запазим спокойствие — каза Пейнтър. — Просто ще си седим тук.

Призрачните светлини все така проблясваха и угасваха, студени и тихи, обливаха ледената стена в ярко сияние, после замираха. В тъмните отрязъци пещерата изглеждаше още по-тъмна и студена.

Лиза се премести още по-близо до него. Напипа ръката му и я стисна.

— Нищо чудно, че не се опитаха да ни проследят — прошепна, останала без дъх от страх. — Защо да ни гонят през бурята, когато могат просто да пуснат пак проклетите си светлини и да ни облъчат? От това не можем да се скрием.

Пейнтър знаеше, че е права. Изпаднеха ли в умопомрачение, щяха да са безпомощни. В такова безмозъчно състояние опасният терен и нетърпимият студ щяха да ги убият толкова сигурно, колкото и куршумите на снайперист.

Ала той нямаше да загуби надежда — да, нямаше.

Умопомрачението не се проявяваше веднага, минаваха часове. И той нямаше да пропилее тези часове. Ако намереха помощ навреме, може би имаше начин заболяването да бъде овладяно.

— Ще се справим — тъпо каза той.

С което само я подразни.

— И как, ако мога да попитам?

Обърна се към него, и в този миг светлините грейнаха отново и изпълниха кухината с диамантен блясък. В очите й нямаше чак толкова много страх, колкото беше очаквал. Уплашена беше — и с основание, — но в очите й се четеше и твърдост, твърдост като диамант.

— Не ми говори все едно съм бебе — каза тя и пусна ръката му. — Ако обичаш.

Пейнтър кимна.

— Ако наистина разчитат, че радиацията, или каквото е там, ще ни убие, може би няма да наблюдават внимателно планината. Щом свърши бурята, можем да…

Залп разкъса зимната тишина.

Пейнтър и Лиза се спогледаха.

Стреляше се някъде съвсем наблизо.

В следващия миг проехтя нов залп, в ледената стена се забиха куршуми. Пейнтър и Лиза се дръпнаха назад, забравили изолационното одеяло. Гърбовете им опряха в стената на кухината. Нямаше накъде да бягат.

Този път призрачната светлина не угасна. Замръзналият водопад все така светеше, попил смъртоносния й блясък. Светлината не намаляваше, уловила ги в обсега си.

Прогърмя мегафон:

— Пейнтър Кроу! Знаем, че с жената се криете там!

Гласът беше женски.

— Излезте! С вдигнати ръце!

Пейнтър стисна Лиза за рамото и прошепна:

— Стой тук.

Посочи захвърлените им дрехи и й даде знак да се облече. Самият той нахлузи ботушите си, после предпазливо тръгна към пролуката в леда. Подаде глава навън.

Както често става високо в планината, бурята и този път се беше разнесла толкова бързо, колкото се беше и появила. Звезди грееха по черното небе. Млечният път се извиваше над зимната долина, скована от сняг и лед, покрита тук-там, на кръпки, с мъгла от миниатюрни ледени частици.

Лъч на прожектор пронизваше мрака — бе насочен право към замръзналия водопад. Насочваше го неясна фигура, обкрачила снегомобил, спрял на петдесетина метра върху една ниска канара. Всъщност беше обикновена лампа, вероятно ксенонова, ако се съдеше по силната й светлина със синкав оттенък.

Никаква призрачна светлина не беше.

Заля го облекчение. Нима през цялото време бяха виждали светлината от лампата, ту появяваща се, ту изчезваща заради движението на снегомобилите по неравния терен? Преброи пет. Преброи и двайсетина фигури в бели парки, разгърнали се в полукръг. Всичките държаха пушки.

Нямаше избор — а беше дяволски любопитен на всичкото отгоре, — така че вдигна ръце и излезе от пещерата. Най-близкият стрелец, огромен мъж, тръгна предпазливо към него с насочена пушка. Тъничък лъч светлина затанцува по гърдите на Пейнтър. Лазерен мерник.