Джеймс Ролинс - Черният орден

Кои бяха?

Грей потисна любопитството си. Имаше си заповеди, както беше подчертал Логан Грегъри.

Прегледа снимките, за да е сигурен, че разполага с ясни изображения на всички участници в търга. Доволен, прехвърли данните върху диск и го пъхна в джоба си. Сега оставаше да чака края на търга. Логан беше уредил да му пратят списък с продадените експонати и имената на откупилите ги. Естествено една част от имената щяха да са фалшиви, но информацията щеше да бъде предадена на американската антитерористична комисия, а по-нататък и на Европол и Интерпол. И да имаше нещо гнило във връзка с търга и купувачите, Грей най-вероятно нямаше да бъде уведомен.

Като например защо го бяха нападнали? И защо бяха убили Грете Неал?

Цял следобед се беше борил с емоциите си, но след като се поуспокои, призна, че ограниченията, поставени му от Логан, имат основание. Нямаше представа какво всъщност става тук и да действа слепешката, с рогата напред, като нищо можеше да струва живота на още хора.

Въпреки всичко силно усещане за вина тежеше като тумор в основата на гръбнака му и не му даваше мира. Дълго бе крачил из хотелската стая. Последните дни се бяха превъртали отново и отново в главата му.

Ако, като за начало, беше действал по-предпазливо… ако беше взел повече предпазни мерки…

Телефонът завибрира в джоба му. Той го извади и погледна номера на входящото обаждане. „Слава Богу.“ Вдигна капачето, стана и пристъпи към парапета на балкона.

— Рейчъл… добре, че се обаждаш.

— Получих съобщението ти. Всичко наред ли е?

Грей долови както личната й тревога, така и професионалния интерес, примесен с голяма доза любопитство. Беше й оставил само кратко съобщение на мобилния, колкото да я предупреди, че се налага да поотложат срещата си. Не беше навлизал в подробности. Въпреки личните им отношения тук ставаше въпрос и за ниво на достъп до секретна информация.

— Аз съм добре. Но Монк лети насам. Ще кацне малко след полунощ.

— Аз пък току-що пристигнах във Франкфурт — каза Рейчъл. — Чакам да ме прехвърлят на полет до Копенхаген. Проверих си съобщенията чак след като кацнахме.

— Не мога да ти опиша колко съжалявам…

— Значи да се връщам, така ли?

Грей предпочиташе да не я замесва в ставащото тук, заради собствената й безопасност.

— Така би било най-добре. Ще уредим нещо друго. Ако нещата тук се успокоят, може би ще успея да прескоча до Рим и да се видим, преди да се върна в Щатите.

— Би било чудесно.

Грей долови разочарованието в гласа й.

— Ще ти се реванширам — каза той с надеждата, че ще успее да изпълни обещанието си.

Рейчъл въздъхна — не с раздразнение, а с разбиране. И двамата бяха наясно, че в дългосрочен план връзката им е повече или по-малко обречена. Два континента, две разнопосочни кариери. Но пък и двамата имаха желание да положат необходимите усилия… и да видят докъде ще ги доведе това.

— Надявах се да поговорим — каза Рейчъл.

Грей знаеше какво има предвид, какво се крие зад тези думи. Бяха преживели много неща заедно, видели бяха и доброто, и лошото у другия, но въпреки обективните трудности, съпътстващи всяка връзка от разстояние, никой от двамата не искаше да сложи точка. Всъщност и двамата разбираха, че е време да обсъдят следващата стъпка.

Скъсяване на разстоянието.

Може би това беше една от причините да мине толкова много време от последната им среща. Някакво неизречено на глас споразумение, че им е нужно време да премислят нещата. А сега беше време да сложат картите на масата.

Дали ще преминат към следващата фаза, или не.

Само че имаше ли той отговор на този въпрос? Обичаше Рейчъл. Готов беше да заживее с нея. Говорили бяха и за деца дори. И въпреки това… нещо го притесняваше. Дотам, че да изпитва известно облекчение от провала на срещата им. Причината не беше нито очевидна, нито елементарна. Каква беше тогава?

Може би наистина трябваше да поговорят.

— Ще се отбия в Рим на връщане — каза той. — Обещавам.

— Гледай да си изпълниш обещанието. Дори ще ти оставя малко от любимия ти специалитет на вуйчо Вигор. — Напрежението в гласа й сякаш се оттичаше. — Липсваш ми, Грей. Трябва…

Думите й се изгубиха, заглушени от гневния врясък на клаксон.

Грей погледна към улицата. Някой пресичаше на бегом двете платна между колите. Млада жена с кашмирено сако и рокля до глезените, с навита на кок коса. За малко да не я познае. Поне докато тя не показа среден пръст на шофьора, който й беше свирнал.