Джеймс Ролинс - Черният орден

Рамо до рамо гледаха втренчено малкото плазмено екранче. Лиза извика последните снимки. Повечето бяха неясни, но гледани една след друга, бяха като забавен каданс на бягството им — реакцията на стреснатия убиец, ръката му, вдигната инстинктивно да предпази очите, изстрелите към Лиза, връхлитащият отгоре му Пейнтър.

На няколко снимки бяха попаднали части от лицето на мъжа. Като подредиха мислено пъзела, се получи грубо подобие на портрет — руса до бяло коса, ниско, животинско някак чело, издадена челюст. Последната снимка, изглежда, бе направена, когато Лиза притича покрай Пейнтър и убиеца. Уловила беше в едър план очите му, очилата за нощно виждане — килнати над едното ухо. Очите му излъчваха дива ярост, подсилена от фотографския ефект на червените зеници.

Лиза се сети за Релу На, далечния роднина на Анг Гелу, който ги беше нападнал със сърпа. Очите на лудия монах излъчваха нещо подобно. Тръпки, които нямаха нищо общо със студа, полазиха по гърба й.

Забеляза и нещо друго.

Очите бяха с различен цвят.

Едното беше яркосиньо.

Другото — мъртво бяло.

Можа да беше дефект заради светкавицата…

Върна снимките към началото. После ги пусна на бърз преглед и спря на последната снимка преди серията в избата. Снимка на стена, изписана с кръв. Съвсем беше забравила за нея.

— Какво е това? — попита Пейнтър.

Вече му беше разказала тъжната история за лама Кемсар.

— Това беше написал на стената старецът. Една и съща поредица символи, която се повтаря.

Пейнтър се наведе да погледне по-отблизо.

— Можеш ли да го увеличиш?

Тя го направи, макар и за сметка на известна яснота на образа.

Пейнтър сбърчи вежди.

— Не е тибетски, нито непалски. Виж колко ъгловати са символите. Прилича повече на нордически руни или нещо такова.

— Смяташ ли?

— Възможно е. — Пейнтър се облегна назад и изпъшка уморено. — Във всеки случай ме кара да се питам дали лама Кемсар не е знаел повече, отколкото е бил склонен да сподели.

Лиза си спомни нещо, което беше пропуснала да му спомене.

— След като старият монах си преряза гърлото, открихме символ, изрязан на гърдите му. Тогава реших, че е просто случайност или резултат от умопомрачението му. Сега обаче не съм толкова сигурна.

— Какво представляваше? Можеш ли да го нарисуваш?

— Не е нужно. Беше свастика.

Пейнтър вдигна вежди.

— Свастика?

— Да. Дали стресът не го е върнал към нещо преживяно в миналото, нещо, което го е изплашило?

Разказа му историята за роднината на Анг Гелу. Как Релу На избягал от маоистките бунтовници, ужасен от жестокостта им, след като започнали да отсичат със сърпове крайниците на невинни селяни. А после самият той бе направил същото, когато болестта му бе отнела разсъдъка и бе извадила на повърхността дълбоко заровена стара травма.

Пейнтър се намръщи.

— Лама Кемсар беше прехвърлил седемдесетте. Което означава, че по време на Втората световна война е бил юноша. Следователно е възможно. Нацистите са пращали изследователски експедиции в Хималаите.

— Тук ли? И защо?

Пейнтър сви рамене.

— Говори се, че Хайнрих Химлер, шефът на СС, бил маниак на тема окултизъм. Изучавал древни ведически текстове, датиращи отпреди хиляди години. И стигнал до заключението, че планините тук са рожденото място на оригиналната арийска раса. Пращал многобройни експедиции, които да търсят доказателство. Разбира се, Химлер не е бил съвсем наред.

Лиза му се усмихна.

— Възможно е старият лама да е имал някакъв досег с онези експедиции. Да са го наели за водач или нещо такова.

— Може би. Но едва ли ще разберем. Каквито и тайни да е имал, те са умрели заедно с него.

— Или пък не. Може би точно това се е опитвал да направи в стаичката си. Да се освободи от нещо ужасно. Подсъзнанието му се е стремяло към опрощение и е разкривало онова, което е знаел.

— Твърде много „може би“ се събраха. — Пейнтър разтърка челото си и примижа. — Ето ти още едно. Може би писанията му са просто драсканици.

Лиза нямаше какво да възрази. Въздъхна, налегната от умора. Адреналинът, поддържал я по време на бягството, започваше да се изчерпва.

— Стопли ли се?

— Да.

Тя изключи отоплителя.

— Трябва да пестим бутана.

Той кимна, после не успя да сдържи широката си прозявка.

— Добре ще е да поспим малко — каза Лиза. — На смени.

Пейнтър се събуди, защото някой го разтърсваше за рамото. Отлепи гръб от стената, на която се беше облегнал да поспи. Навън беше тъмно. Ледената стена пред тях беше черна като скалата.