Джеймс Ролинс - Черният орден

Монк и Кат се спогледаха. Бяха ги уведомили за разследването на директора. Връзката с Пейнтър Кроу се беше изгубила преди три дни. Ако се съдеше по изтерзания му вид, Логан Грегъри оттогава не беше мигнал. Беше с обичайния си син костюм, но леко омачкан на лактите и коленете, което си беше направо безобразен вид за втория човек в командването на Сигма. Сламенорусата му коса и слънчевият загар му придаваха младежки вид, но тази нощ му личеше, че всъщност е надхвърлил четиридесетте — подпухнали очи, бледност и две бръчки между очите, дълбоки колкото Гранд Каньон.

— Ами Грей? — попита Кат.

Логан решително подравни една папка върху плота на бюрото си, сякаш с това слагаше точка на предишната тема. Притегли друга папка и я отвори.

— Преди час срещу командир Пиърс е имало опит за покушение.

— Какво?! — Монк се наведе напред. — Защо тогава изобщо говорим за разни метеорологични прогнози?

— Успокой се. Той е на сигурно място и чака подкрепление. — Логан им разказа накратко за случилото се в Копенхаген, включително за оцеляването на Грей. — Монк, ти заминаваш при командир Пиърс. На летище „Дълес“ те чака самолет, излита след деветдесет и две минути.

Трябваше да му го признае — Логан дори не си погледна часовника.

— Капитан Брайънт — продължи Логан и се обърна към Кат. — Междувременно бих искал да си ми на разположение тук, докато наблюдаваме развитието в Непал. Свързах се с посолството ни в Катманду. Опитът ти в разузнаването ще ми е от полза.

— Разбира се, сър.

Монк изведнъж се зарадва, че преди да постъпи в Сигма, Кат беше работила за разузнаването. Сега щеше да е дясната ръка на Логан, докато трае кризата, на сигурно място под замъка Смитсониън, а не някъде на терен. Една тревога по-малко на главата му.

Кат го гледаше напрегнато. И ядосано някак, сякаш му беше прочела мислите. Монк се постара лицето му да си остане безизразно.

Логан се изправи.

— Е, оставям ви да се подготвите. — Отвори вратата на кабинета си, с което на практика сложи край на срещата.

Вратата едва се беше затворила зад тях, когато Кат го стисна силно над лакътя.

— Значи заминаваш за Дания?

— Ами да.

— А какво ще… — Дръпна го в дамската тоалетна, празна по това време на денонощието. — А какво ще правим с бебето?

— Не разбирам. Какво общо…

— Ами ако с теб се случи нещо?

Той примигна насреща й.

— Нищо няма да ми се случи.

Кат вдигна другата му ръка — протезата.

— Не си недосегаем.

Той дръпна ръката си и инстинктивно я скри зад гърба. Лицето му пламна.

— Операцията е нищо и никаква. Просто ще осигурявам Грей, докато той си свърши работата. Така де, даже и Рейчъл ще дойде. Най-вероятно ще им вися на главите да им светя. А после ще се метнем на първия самолет обратно.

— Щом е толкова незначително, защо не отиде някой друг? Мога да кажа на Логан, че ще ми трябва помощта ти тук.

— Да бе, и той ще ти повярва!

— Монк…

— Отивам, Кат. Ти държиш да не казваме на никого за бременността. Ако питаш мен, иде ми да го извикам с цяло гърло, за да ме чуе целият свят. Работата обаче е там, че си имаме задължения. Ти твоите. Аз моите. Бъди сигурна, че няма да поемам излишни рискове. — И отново сложи ръка на корема й. — Ще си пазя задника заради трима ни.

Тя сложи ръка върху неговата и въздъхна.

— Е, задникът ти е доста хубав.

Монк й се усмихна. Тя му отвърна със същото, но в очите й прозираха умора и притеснение. За това Монк можеше да направи само едно.

Наведе се към нея, докосна устните й със своите и прошепна:

— Обещавам.

— Какво обещаваш? — попита тя и леко се дръпна.

— Всичко — отговори той и я целуна.

Не се шегуваше.

— На Грей можеш да кажеш — каза тя, когато най-сетне се откъснаха един от друг. — Стига да ти се закълне, че ще си мълчи.

— Сериозно? — Очите му грейнаха, после се присвиха подозрително. — Защо?

Кат го заобиколи на път към огледалото и на минаване го плесна по дупето.

— Защото искам и той да ти пази задника.

— Хубаво. Макар че едва ли точно моят му е по вкуса.

Тя поклати глава и се огледа в огледалото.

— Уф, направо не знам какво да правя с теб.

Той застана зад нея и я прегърна през кръста.

— Ами… според Грегъри ми остават деветдесет и две минути. Не, вече деветдесет.

Лиза се влачеше след Пейнтър.

С лекотата на планинска коза той водеше надолу по стръмнината, осеяна с камънаци и коварни замръзнали шисти. От небето се сипеше сняг на парцали, завихрена пелена, която смаляваше видимостта до няколко крачки и ги обвиваше в странен сивкав полумрак. Но поне бяха на завет от ужасния леден вятър. Дълбоката клисура, в която се бяха спуснали, лежеше напряко на свирепите му повеи.