Джеймс Ролинс - Черният орден

Лиза с облекчение установи, че и този поток не прави изключение.

Благослови и Таски, и всичките му предци.

Разби с лакът кората от скреж и отдолу между леда и стената лъсна черна пролука. А зад нея се отваряше малка кухина.

Пейнтър застана до нея.

— Нека проверя дали е безопасно.

Извърна се странично, промуши се през пролуката… и изчезна. След миг слаба светлинка освети водопада.

Лиза надникна през пролуката.

Пейнтър стоеше на две крачки от нея с фенерчето в ръка. Плъзгаше лъча по стените на малката ниша.

— Изглежда наред. Все ще можем да останем тук, докато бурята утихне.

Лиза се промуши след него. На завет от вятъра и снега веднага й стана по-топло.

Пейнтър изключи фенерчето. Всъщност не им трябваше допълнително осветление. Ледената стена пропускаше слабата дневна светлина и сякаш дори я усилваше. Замръзналият водопад грееше и блещукаше.

Пейнтър се обърна към нея, очите му бяха сини, в тон с блестящия лед. Лиза огледа лицето му за признаци на измръзване. От вятъра кожата му бе зачервена. Индианският му произход беше изписан в структурата на лицето му. Само сините очи не си пасваха.

— Благодаря — каза той. — Май току-що отървахме кожите благодарение на теб.

Тя сви рамене и отклони поглед.

— Връщам ти услугата.

Въпреки небрежните й думи обаче й стана приятно от признателността му — повече, отколкото би предположила.

— Откъде знаеше как да намериш… — Остатъкът от изречението му се загуби сред силна кихавица. — Ох!

Лиза свали раницата.

— Стига си питал. Първо трябва да се стоплим.

Отвори медицинската си чанта и измъкна изолиращо одеяло. Макар да изглеждаше измамно тънко, специалната му материя задържаше деветдесет процента от телесната топлина. А и Лиза не разчиташе само на нея.

Извади компактен каталитичен отоплител, задължителен елемент от екипировката на алпинистите.

— Седни — нареди на Пейнтър и постла одеялото върху студената скала.

Той не възрази, толкова беше изтощен.

Лиза седна до него и заметна одеялото около двамата в импровизиран пашкул. След като се сгушиха вътре, натисна бутона за електронно включване на отоплителя. Устройството се захранваше от малък бутанов цилиндър, достатъчен за четиринайсет часа. Ако го използваха пестеливо и с прекъсвания, в комбинация с одеялото, нямаше причина да не оцелеят два, дори три дни.

Пейнтър потръпна.

— Свали си ръкавиците и ботушите — каза тя и се зае да направи същото. — Стопли си ръцете над отоплителя и почвай да разтриваш пръстите на ръцете, на краката, носа, ушите.

— Срещу из… измръзване…

Тя кимна.

— Натрупай колкото се може повече дрехи между себе си и скалата, за да се намали топлинната загуба.

Съблякоха се и облицоваха гнездото си с вълна и гъши пух.

Скоро стана почти уютно.

— Имам няколко шоколадчета — каза тя. — Можем да разтопим сняг за вода.

— Явно си специалист по оцеляване в трудни условия — каза Пейнтър, този път по-спокойно. Оптимизмът му, изглежда, се връщаше заедно с топлината в крайниците му.

— Само че нищо тук няма да ни спаси от куршум — каза тя и го погледна. Носовете им почти се допираха.

Пейнтър въздъхна и кимна. Бяха се спасили от студа, но не и от другата опасност. Бурята, заплаха преди, сега им осигуряваше известна защита. Но после какво? Нямаше как да се свържат с цивилизацията. Нямаха оръжия.

— Ще стоим скрити — каза той. — Който и да е подпалил манастира, няма как да ни проследи дотук. Когато бурята спре, ще дойдат спасителни отряди. Да се надяваме, че ще имат и хеликоптери. Можем да им сигнализираме с ракетката — видяха в комплекта ти за спешни случаи.

— И да се надяваме, че спасителите ще стигнат до нас преди другите.

Той посегна и стисна коляното й. Лиза беше благодарна, че не я засипва с фалшиви окуражавания. Ръката й стисна в отговор неговата. Това беше достатъчно.

Замълчаха, всеки потънал в мислите си.

— Според теб какви са те? — попита тихо Лиза.

— Не знам. Но онзи изпсува, когато го съборих. На немски. Беше все едно се удрям в танк.

— На немски? Сигурен ли си?

— В нищо не съм сигурен. Може да е наемник. Очевидно е преминал военно обучение.

— Чакай — каза Лиза и се изви да стигне до раницата си. — Нали го снимах.

Пейнтър поизправи гръб, при което размести единия ъгъл на одеялото. Бързо го пъхна под бедрото си, за да затвори пролуката.

— Снимала си го, наистина?

— Иначе нямаше как светкавицата да работи достатъчно дълго. Настроих фотоапарата на продължително снимане — в този режим прави по пет снимки на секунда. Нямам представа какво е уловил. — Тя се завъртя напред и включи фотоапарата.