Джеймс Ролинс - Черният орден

Но поне бурята като че ли беше утихнала.

— Какво има? — попита той.

Лиза беше дръпнала надолу част от одеялото.

Посочи и прошепна:

— Чакай.

Той се отърси от съня. Чака половин минута. Нищо. Бурята определено беше утихнала. Вятърът не виеше. Извън малката им пещера се беше възцарил кристален планински покой. Пейнтър напрягаше слух за нещо подозрително.

Явно нещо беше изплашило Лиза.

Усещаше дивия й страх — той буквално се излъчваше на вълни от напрегнатото й тяло.

— Лиза, какво…

Внезапно ледената стена рязко просветля, сякаш в небето бяха блеснали фойерверки. Шум нямаше. Проблясващото сияние се посипа по скалните стени и изчезна. После ледът потъмня отново.

— Призрачните светлини… — прошепна Лиза и се обърна към него.

Пейнтър се върна мислено три нощи назад. Когато беше започнало всичко това. Болестта в селото, лудостта в манастира. Спомни си преценката на Лиза. Че разстоянието до странните светлини е пряко свързано с тежестта на пораженията.

А сега те бяха в сърцето на лошата земя.

По-близо отвсякога.

И ето че замръзналият водопад грейна отново, облян в мъртвешко сияние. Призрачните светлини лумнаха пак.

Никога нищо ли не започваше навреме в Европа?

Грей пак си погледна часовника.

Търгът беше обявен за пет часа.

Тук човек можеше да си сверява часовника по влаковете и автобусите, но ставаше ли въпрос за насрочени мероприятия, май никой не спазваше определения час. Вече минаваше шест. Последното съобщение гласеше, че търгът щял да започне към шест и половина заради закъснели участници. Буря в Северно море забавяла въздушния трафик към Копенхаген.

Участниците в търга продължаваха да пристигат.

Още преди слънцето да залезе, Грей се беше настанил на един балкон на втория етаж на „Скандик Хотел Веберс“. Хотелът беше от другата страна на улицата, точно срещу аукционна къща „Ергеншайн“, съвременна четириетажна сграда, която приличаше повече на художествена галерия с модерния си датски минималистичен стил, цялата от стъкло и избелено дърво. Търгът щеше да се проведе в сутерена.

И, дай Боже, скоро.

Грей се прозина и се протегна.

Рано следобед се беше отбил в първия си хотел, колкото да си събере набързо наблюдателното оборудване и да си плати сметката. После, под ново име и с нова кредитна карта, се регистрира в този хотел. Оттук се откриваше панорамна гледка към градския площад, а от балкона на стаята си чуваше далечния шум и музика от градините „Тиволи“, един от най-старите увеселителни паркове в града.

Пред него стояха отворен лаптоп и изяден наполовина хотдог, купен от уличен продавач. Единственото му ядене днес. Въпреки общоприетото мнение животът на оперативния работник не се изчерпваше само с казината в Монте Карло и добрите ресторанти. Но пък хотдогът беше страхотен, нищо че струваше почти пет американски долара.

Изображението върху екрана на лаптопа потрепна, когато чувствителната към движение камера засне серия бързи снимки. Вече беше уловил двайсетина участници — колосани банкери, друг евробоклук, който не заслужаваше внимание, трио джентълмени с бичи вратове, лъскави костюми и „мафиот“, щамповано на челата; дундеста жена с професионално облекло и квартет новобогаташи с бели костюми и еднакви моряшки шапки. Разбира се, последните говореха на американски английски. При това на висок глас.

Грей поклати глава.

Едва ли се очакваха още много хора.

Дълга черна лимузина спря пред аукционната къща. Двама души слязоха на тротоара. Бяха високи и стройни, облечени в черни костюми на Армани. Мъж и жена. Той беше със синя вратовръзка. Тя — с копринена риза в същия цвят. И двамата бяха млади, на по двайсет и пет. Но маниерът им беше на много по-възрастни. Може да беше от изрусената до бяло коса, подстригана почти еднакво — къса, пригладена с гел, която им придаваше вид на двойка звезди на нямото кино от лудите години в началото на двайсети век. Излъчваха някакво лишено от възраст изящество. Не се усмихваха, но не бяха и студени. Дори и на снимките в очите им се долавяше някакво дружелюбно веселие.

Портиерът им задържа вратата.

И двамата кимнаха — пак без особена топлота, но и почтително в същото време. Скриха се в сградата. Портиерът влезе след тях, като обърна табелката на вратата. Явно тези двамата бяха последните гости и може би именно заради тях търгът се беше забавил толкова много.