Джеймс Ролинс - Черният орден

Чуваше се само тропотът на ботушите му.

Той се свлече на колене. Сърцето му биеше, сякаш щеше да се пръсне. Сърце близо два пъти по-голямо от нормалното. Но пък нормално голямо за един Sonnekonige.

Пое си няколко пъти дълбоко дъх, докато метаболизмът му се адаптираше.

Рицарите на слънцето не бяха като другите хора.

Бавно се изправи.

Трябваше да довърши задачата си.

Затова бе роден.

Да служи.

Пейнтър затръшна капака.

— Помогни ми — изпъшка и изкуцука встрани. Болката пронизваше целия му крак. Посочи купчина сандъци. — Натрупай ги върху капака.

Сам повлече най-горния. Беше прекалено тежък да го носи, затова просто го катурна на пода. Издрънча метал. Той го задърпа към капака. Нямаше представа какво има в сандъка, но беше тежък, дяволски тежък.

Избута го над капака в пода.

Лиза се бореше с втория сандък. Той се върна при нея и се захвана с третия.

С общи усилия ги завлякоха над капака.

— Още един — каза Пейнтър.

Лиза погледна струпаните върху капака сандъци.

— Никой не може да ги отмести отдолу.

— Още един — настоя Пейнтър задъхано, разкривил лице. — Довери ми се.

Последния го довлякоха заедно. Само с общи усилия успяха до го повдигнат върху другите три.

— Успокоителните ще го държат в безсъзнание часове — каза Лиза.

Отговори й изстрел. Куршум проби капака и се заби в една от таванските греди.

— Май ще поискам лекарски консилиум — каза Пейнтър и я дръпна встрани.

— Всичкия мидазолам… всичкото успокоително ли му вкара?

— О, да.

— Тогава как…

— Не знам. А и не ме интересува в момента.

Поведе я към отворената врата. Огледаха се за други стрелци и излязоха. Вляво имаше само огън и дим. Рояци искри танцуваха в схлупилото се небе.

Облаци с цвят на гранит забулваха върха.

— Таски беше прав — измърмори Лиза и вдигна качулката на парката си.

— Кой?

— Един шерп. Каза, че днес пак ще има буря.

Пейнтър проследи с поглед пламъците, които се издигаха към облачната пелена. Едри снежинки започваха да се сипят от небето, смесваха се с черния дъжд от нажежена пепел. Огън и лед. Подходяща епитафия за десетките монаси, обитавали този манастир.

При мисълта за мирните хора, живели тук, го обзе черен гняв. Кой би убил монасите така безмилостно?

Кой — не знаеше. Но знаеше защо.

Заради болестта.

Нещо се беше объркало… и сега някой се опитваше да го прикрие.

Експлозия сложи край на по-нататъшните му разсъждения. Пламъци и дим излетяха откъм вратата на плевнята. Капакът на един от сандъците изхвърча в двора.

Пейнтър стисна Лиза за лакътя.

— Онзи да не се взриви? — попита Лиза, зяпаше стреснато плевнята.

— Не. Само капака. Хайде. Огънят няма да го забави много.

Пейнтър я поведе по заледения плочник покрай замръзналите трупове на кози и овце.

Валеше все по-силно. Което беше и добре, и зле. Пейнтър беше само с вълнената роба и ботушите. Недостатъчна защита срещу снежна буря. Но пък снегът щеше да скрие следите им и да намали видимостта.

Поведе Лиза покрай стръмната скална стена и надолу към селото в ниското, селото, където беше ходил преди няколко дни.

— Виж! — каза Лиза.

Димен стълб се издигаше към небето откъм селото — по-малка версия на пожара зад тях.

— Селото… — Пейнтър сви юмруци.

Значи не само манастирът бе унищожен. Къщите долу също бяха опожарени. Нападателите елиминираха всички свидетели.

Пейнтър се дръпна от пътеката — беше прекалено открита. Със сигурност щеше да е под наблюдение, а долу можеше да има още бандити.

Тръгна обратно към горящите руини на манастира.

— Къде отиваме? — попита Лиза.

Пейнтър посочи отвъд пламъците.

— В ничията земя.

— Но нали точно там…

— Са били видени за последно светлините, да — потвърди той. — Но и пресеченият терен там е най-подходящ за скривалище. Ще намерим някой заслон, където да изкараме бурята. Ще изчакаме, докато дойдат властите. Все някой трябва да е забелязал пожарите.

Пейнтър пак погледна към стълба черен дим. Сигурно се виждаше от километри. Димен сигнал, като онези, които използвали индианските му прадеди. Но имаше ли кой да го види? Погледът му се премести по-нависоко, към облаците. Опита се да пробие пелената към откритите небеса отвъд. Надяваше се някой да разпознае опасността.

Дотогава…

Нямаха голям избор.

— Хайде.

Монк и Кат пресякоха тъмния Капитол Плаза. Вървяха в крачка, не толкова от единомислие, колкото от раздразнение.