Джеймс Ролинс - Черният орден

— Имал си късмет — каза тя и си взе манерката.

— В смисъл?

Тя скръсти ръце пред гърдите си, сякаш да се защити.

— Че не си бил в манастира по това време. Изглежда, близостта до светлините е правопропорционална на степента на пораженията. — Вдигна поглед нагоре, сякаш се опитваше да види през стените. — Може да е била някакъв вид радиация. Китайската граница е наблизо, така ли? Може да е било ядрен опит или нещо такова.

Пейнтър си беше задавал същите въпроси.

— Защо клатиш глава? — попита Лиза.

Пейнтър чак сега усети, че го прави. Вдигна длан към челото си.

Лиза се намръщи.

— Така и не каза ти какво правиш тук, господин Кроу.

— Викай ми Пейнтър. — И й се усмихна криво.

Тя не остана особено впечатлена.

Чудеше се колко може да й каже. При така стеклите се обстоятелства откровеността изглеждаше най-разумният избор. Доколкото можеше да бъде откровен, разбира се.

— Работя за правителството, за едно подразделение, наречено АИОП. Ние…

Тя го прекъсна с тръсване на глава, все така бе скръстила ръце пред гърдите си.

— Знам за АИОП. Американският военен отдел за проучвателна и развойна дейност. Работила съм по техен проект. Какъв интерес имат към случващото се тук?

— Ами, изглежда, Анг Гелу не се е обърнал за помощ само към теб. Преди седмица се свърза с нашата организация. С молба да разследваме слуховете за странни заболявания в този район. Аз тъкмо проучвах обстановката, за да преценя какви специалисти да включим в разследването — лекари, геолози, военен персонал, — когато се развилня бурята. Не бях планирал да се откъсна за толкова време от цивилизацията.

— Стигна ли до някакви заключения?

— От първоначалните ми разговори с местните ми хрумна, че може би маоистките бунтовници в района са се докопали до ядрени отпадъци и подготвят мръсна бомба или нещо подобно. Сетих се и за китайците, също като теб преди малко. Затова направих тестове за различни форми на радиация, докато чаках бурята да утихне. Не установих нищо необичайно.

Лиза го гледаше, сякаш наблюдаваше непознат вид бръмбар.

— Ако успеем да те закараме в някоя лаборатория — каза делово, — може и да получим един-два отговора.

Значи не го смяташе за бръмбар, а за морско свинче.

Ако не друго, поне се придвижваше нагоре по еволюционната стълбица.

— Най-напред трябва да оцелеем — каза Пейнтър, за да я върне към реалността.

Тя вдигна поглед към тавана. От известно време не се чуваха изстрели.

— Може да решат, че всички са мъртви. Ако просто останем тук…

Пейнтър се оттласна от балата и стана.

— Според твоето описание нападението е проведено методично. И е било планирано предварително. Със сигурност знаят за тези тунели и рано или късно ще ги проверят. Можем само да се надяваме, че ще изчакат пожарите да угаснат.

Лиза кимна.

— Да тръгваме тогава.

— Ще се измъкнем. Можем да го направим — увери я той. Подпря се с ръка на стената. — Можем да го направим — повтори, този път повече на себе си, отколкото на нея.

Тръгнаха.

След няколко крачки Пейнтър се почувства по-стабилен.

Добре.

Изходът вече трябваше да е близо.

Сякаш в потвърждение на това, откъм дъното на коридора долетя лек повей и раздвижи китките провесени от тавана билки. Пейнтър усети студа по лицето си. И замръзна. Включи се ловният му инстинкт — наполовина резултат от военното му обучение, наполовина кръвно наследство. Посегна зад себе си и стисна Лиза за лакътя в знак да мълчи.

После изключи фенерчето.

Някъде напред нещо тежко се удари в пода и звукът отекна в прохода. Ботуши. Затръшна се врата. Повеят изчезна.

Не бяха сами.

Убиецът приклекна под китките билки. Знаеше, че тук има и други. Колко? Преметна на рамо пушката и извади пистолет „Хеклер&Кох“. Вече беше свалил всичко от ръцете си освен вълнените ръкавици без пръсти. Заослушва се.

Едва доловимо изстъргване, шумолене.

Отдалечаващо се.

Най-малко двама… може би трима.

Посегна нагоре и затвори капака към плевнята. Студеният полъх утихна след последен шептящ повей и го обви мрак. Смъкна на очите си устройство за нощно виждане и включи ултравиолетовата лампа, фиксирана за рамото му. Проходът напред грейна в нюанси на сребристозелено.

На крачка пред него лавиците покрай едната стена бяха отрупани с консервирани продукти и запечатани с восък буркани с кехлибарен мед. Той пое покрай лавиците, движеше се бавно и безшумно. Нямаше нужда да бърза. Всички други изходи водеха към горящите развалини. Беше застрелял малкото монаси, на които им беше останал достатъчно здрав разум в умопомрачените глави, за да избягат от пожара.