Джеймс Ролинс - Черният орден

Докато Анг Гелу не беше показал на Грей, че има и друг път.

Пътека между противоположностите. Тази пътека не беше кратка. Проточваше се и към миналото, и към бъдещето. И Грей все още вървеше с мъка по нея.

Ала Анг Гелу му беше помогнал да направи първите стъпки и Грей му беше дълбоко задължен. Затова, когато преди седмица будисткият монах го помоли за помощ, Грей не си и помисли да бие отбой. Анг Гелу му беше разказал за странни изчезвания, още по-странни болести и всичко това в район близо до китайската граница.

Монахът не знаел към кого да се обърне. Правителството в Непал било твърде ангажирано с маоистките бунтовници. От друга страна, Анг Гелу знаеше, че Грей е част от сложната система на американските секретни операции. Затова се беше обърнал за помощ към него. Само че Грей вече работеше по настоящата си мисия и беше прехвърлил непалския въпрос на Пейнтър Кроу.

Прехвърлил му беше отговорността.

— Идеята ми беше Пейнтър да прати някой от младшите оперативни агенти, нищо повече — заекна невярващо той. — Да проверят за какво става въпрос. Все трябва да е имало на разположение някой друг, който…

Логан го прекъсна:

— Тук нещата бяха спокойни.

Грей едва не изпъшка. Знаеше какво има предвид Логан. Същото затишие в глобалните заплахи беше довело и Грей в Дания.

— И е отишъл в Непал?

— Познаваш го. Вечно се натиска да си изцапа ръчичките. — Логан въздъхна отчаяно. — И ето че възникна проблем. Няколко дни нямаше връзка заради силна буря, но сега всичко е наред, а от директора още няма новини. В същото време получаваме непотвърдени данни от различни канали. Същите истории като разказаните от твоя приятел. Болест, зараза, смърт, дори възможни бунтовнически нападения във въпросния район. Ескалиращи.

Грей вече разбираше откъде идва напрежението в гласа на Логан.

Изглежда, не само мисията на Грей се беше усложнила.

„Бедата никога не идва сама.“

— Мога да ти изпратя Монк — каза Логан. — Двамата с капитан Брайънт вече идват насам. До десетина часа Монк ще е при теб. Дотогава си налягай парцалите.

— Но търгът ще е приключил…

— Капитан Пиърс, получихте заповедите си.

Грей заговори бързо и напрегнато:

— Сър, вече заложих миниатюрни камери при входните и изходните точки около сградата, в която ще се проведе търгът. Ще е направо разхищение да не ги използваме.

— Добре. Наблюдавай камерите от безопасно място. Запиши всичко. Но нищо повече. Разбрахме ли се?

Грей настръхна, но от друга страна, на Логан му се беше струпало много. И всичко това заради услуга по негова молба. Едва ли имаше основание да възразява.

— Да, сър.

— Докладвай след търга — каза Логан.

— Да, сър.

Линията прекъсна.

Грей продължи из задните улички на Копенхаген, нащрек за всичко. Ала тревожните мисли го ядяха отвътре.

Тревога за Пейнтър, за Анг Гелу…

Какво ставаше в Непал, по дяволите?

— Сигурна ли сте, че Анг Гелу е загинал? — попита Пейнтър.

Лиза Къмингс кимна. Беше завършила разказа си от това как я бяха повикали по спешност заради заболяване в манастира, до ужасите, които бяха последвали — лудостта, експлозиите, стрелецът.

Докато влизаха все по-надълбоко в подземната изба на манастира, Пейнтър преценяваше разказа й. Тесният каменен лабиринт не беше строен за хора с неговите габарити, така че се налагаше да върви приведен и въпреки това главата му току опираше в провесените да се сушат хвойнови клонки. От ароматното дърво се правеха церемониални димящи пръчици за храма горе, храм, който сам се беше превърнал сега в огромна димяща пръчица, обхванат от пламъци и бълващ колони дим към обедното небе.

Бяха се вмъкнали в избата, за да избягат от пламъците. Пейнтър се беше забавил само колкото да грабне едно тежко наметало и едни обточени с необработена кожа ботуши от някакъв дрешник. В сегашното си облекло наистина приличаше на индианец, нищо че беше такъв само наполовина. Нямаше спомен къде са се дянали собствените му дрехи и багаж.

Три дни се бяха изпарили от живота му.

Заедно с поне пет килограма тегло.

Докато преди това навличаше робата, забеляза как се четат ребрата му. Дори раменете му изглеждаха по-костеливи. Не беше избягнал напълно тукашната болест. Но поне силите му продължаваха да се връщат.

Налагаше се.

Особено като се имаше предвид убиецът, който още се разхождаше на воля.

Чул беше спорадичните изстрели, докато се спускаха с жената през избата. Снайперистът убиваше всеки, който се опиташе да избяга от горящия манастир. Доктор Къмингс му беше описала стрелеца. Бил сам според нея. Според Пейнтър обаче трябваше да има и други. Маоистки бунтовници ли бяха? Нямаше логика. Какво печелеха от клането тук?