Джеймс Ролинс - Черният орден

— Не спирай — подвикна той.

Хвърли поглед назад и видя малка антилопа да изскача от гората и да хуква с дълги подскоци по отсрещния склон, копитцата й мятаха пръст.

След миг изчезна.

Трябваше да последват примера й.

Доктор Феърфилд тръгна нагоре по склона. Камиси я последва наполовина заднишком, насочил двуцевката си към гората.

— Не са убили, за да се нахранят — изпъшка биоложката.

Камиси оглеждаше гъстата тъмна гора. Знаеше, че докторката е права, и от това му се гадеше.

— Не са били водени от глад — продължи биоложката, сякаш в опит да пребори паниката си с помощта на логиката. — Почти нищо не са изяли. Сякаш са убили за удоволствие. Като домашна котка, която лови мишка.

Камиси добре познаваше навиците на хищниците. Случилото се тук противоречеше на природните закони. След като се нахранят, лъвовете рядко представляват заплаха — обикновено се излежават, човек може дори да се приближи до тях. Един сит хищник не би разкъсал носорог на парчета, нито би измъкнал малкото от корема на животното просто така, от любов към спорта.

Доктор Феърфилд продължи да говори монотонно, сякаш грозящата ги опасност беше гатанка, която трябваше да разреши.

— При одомашнените животни именно добре хранените котки ловуват по-често. Защото имат енергията и времето за такива игри.

„Игри?“

Камиси потръпна.

— Не говорете. Просто побързайте — каза той с надеждата докторката да млъкне.

Тя кимна, но думите й не му даваха мира. Кой хищник убива заради едното удоволствие от лова? Разбира се, имаше един очевиден отговор.

Човекът.

Ала това тук не беше дело на човешка ръка.

Ново движение привлече погледа му. За миг само някаква бледа сянка се мярна току отвъд границата на тъмната гора, като слънчево зайче в периферното му зрение. Изчезна като бял дим, щом Камиси насочи погледа си натам.

Сети се за казаното от стария зулус.

„Наполовина звяр, наполовина призрак…“

Въпреки жегата кожата му изстина. Той ускори крачка, почти избутваше биоложката нагоре по стръмнината. Дребни камъчета и песъчлива почва се свличаха коварно под краката им. Но пък вече почти бяха стигнали билото. До джипа оставаха трийсетина метра.

И тогава доктор Феърфилд се подхлъзна.

Падна на едно коляно и залитна назад, и повлече и него.

Той залитна, стъпи накриво и тупна тежко по задник. Наклонът и инерцията го преметнаха в кълбо назад. Търкаля се така до средата на стръмнината. Най-сетне успя да спре, като заби и пети, и приклада на пушката в пръстта.

Доктор Феърфилд седеше, където беше паднала, очите й бяха ококорени от страх и вперени надолу.

Не към него обаче.

Към гората.

Камиси се завъртя и се надигна на колене, прониза го остра болка в глезена — изкълчен, може би дори счупен. Огледа трескаво гората, не видя нищо, но въпреки това вдигна пушката.

— Тръгвай! — изкрещя той. Беше оставил ключовете в колата. — Тръгвай!

Чу доктор Феърфилд да се изправя на крака сред хрущене на камъчета.

Откъм края на гората долетя още един писък, пресеклив и нечовешки.

Камиси се прицели слепешката и натисна спусъка. Трясъкът на пушката му разтърси падината. Доктор Феърфилд извика стреснато зад него. Камиси се надяваше трясъкът да е стреснал и създанието, което ги дебнеше от ниското.

— Тръгвай към джипа! — извика той. — Бързо! Не ме чакай!

Изправи се и прехвърли тежестта си върху здравия крак. Държеше пушката в готовност. Гората беше притихнала отново.

Чу, че доктор Феърфилд стига до билото.

— Камиси… — обади се тя.

— Качвай се в джипа!

Рискува да хвърли поглед през рамо.

Доктор Феърфилд тръгна по билото към джипа. Леко движение в клоните на баобаба над нея привлече погледа му. Няколко от провисналите бели цветове леко се поклащаха.

Вятър нямаше.

— Марша! — извика той. — Не…

Свиреп рев изригна зад него и погълна остатъка от предупреждението му.

Не…

Съществото скочи от дълбоките сенки на гигантското дърво, стрелна се като бледо петно. Стовари се върху биоложката и я скри от погледа на Камиси. Камиси чу смразяващия й писък, но той секна почти веднага.

И отново настана тишина.

Камиси се обърна към гората.

Смърт горе и смърт долу.

Имаше само един шанс.

Без да обръща внимание на болката в глезена, Камиси хукна.

Надолу по склона.

Просто се остави на гравитацията. Беше повече свободно падане, отколкото спринт. Стигна най-после дъното, насочи пушката към гората и стреля втори път.