Джеймс Ролинс - Черният орден

Щеше да има само един шанс.

Мъжът долу вдигна пистолета си и сложи крак на първото стъпало.

Грей се наведе през ръба с вдигната ръка.

Подсвирна силно.

Стрелецът погледна нагоре, като едновременно с това завъртя оръжието си и падна на едно коляно. Дяволски бърз беше…

Но гравитацията беше по-бърза.

Грей метна керемидата. Тя се завъртя във въздуха като брадва и се стовари върху вдигнатото лице на мъжа с пистолета. Кръв шурна от носа му. Той падна тежко назад, удари главата си в плочника и повече не помръдна.

Грей се търколи отново, назад към Фиона.

Онзи с пушката стреля.

Грей не го изпускаше от поглед. Надявал се бе вторият стрелец да избяга, след като остане без подкрепление. Нищо подобно. Онзи само се изтегли в отсрещния край на двора и се прикри зад контейнер за смет, без да изпуска целите си от поглед. Позицията му беше близо до горящата задна фасада на книжарницата и бълващият от съседния прозорец дим го скриваше добре.

Грей се обърна към Фиона. Даде й знак да не се показва. Опиташе ли се да я изтегли на покрива, и двамата щяха да загазят.

Което означаваше, че може да направи само едно.

Хвана улука с една ръка, засили се, преметна се на площадката и се хвърли по корем.

Една тухла над главата му се пръсна на парчета от куршума на пушката.

Грей посегна към ножницата на глезена си и измъкна камата.

— Какво ще правим? — задъхано попита Фиона.

— Ти няма да мърдаш оттук — нареди той.

Посегна нагоре към парапета. Разполагаше само с елемента на изненадата. Този път нямаше телесна броня, нито друго оръжие освен ножа.

— Като ти кажа, тичаш — продължи той. — Надолу по стълбите и през оградата към съседния двор. После при първия полицай или пожарникар. Ще се справиш ли?

Фиона като че ли понечи да възрази, но после сви устни и кимна.

Добро момиче.

Грей хвана камата по-удобно. Пак само един шанс. Пое си дълбоко дъх, скочи и се прехвърли през парапета. Докато падаше към плочника, направи две неща едновременно.

— Тичай! — изкрещя той и метна камата към скривалището на стрелеца. Не се надяваше, че ще го убие, а само че ще отвлече вниманието му достатъчно, за да се приближи. В близък бой пушките не са най-подходящото оръжие.

В момента, в който стъпи на земята, забеляза две неща.

Едното добро, едното лошо.

Чу тропота на Фиона по металната стълба.

Момичето бягаше.

Добре.

Едновременно с това видя как камата му прелита през пълния с дим въздух, удря се в контейнера за боклук и отскача. Съвсем встрани от целта.

Лошо.

Стрелецът се изправи невредим иззад скривалището си и се прицели право в гърдите му.

— Не! — изкрещя Фиона; бе стигнала края на стълбата.

Докато натискаше спусъка, стрелецът дори не се усмихна.

— Тичай! — повтори Камиси.

Доктор Феърфилд не се нуждаеше от трета покана. Хукнаха към джипа. Когато стигнаха до вира, Камиси махна на докторката да мине пред него. Тя си запробива път през високите тръстики… но не и преди двамата да се спогледат мълчаливо. И в нейните очи лъщеше ужас — огледален образ на неговия.

Каквито и същества да бяха издали онези звуци, явно бяха големи и настървени от скорошния лов. Камиси хвърли поглед назад към обезобразения труп на носорога. Хич не му трябваше друга информация за нещото, което се криеше в лабиринта на гъстата гора, ромонящите поточета и сенчестите полянки.

Забърза след биоложката. Поглеждаше през рамо, напрегнал слух за звуци на преследване. Нещо изпляска във вира. Камиси не му обърна внимание. Плясъкът беше от дребно животно. Мозъкът му пресяваше излишните подробности сред жуженето на насекоми и хрущенето на тръстики. Търсеше сигнали за истинска опасност. Баща му бе започнал да го учи как се ловува още когато Камиси беше шестгодишен, научи го кои знаци да следи, когато дебне плячката.

Само дето сега плячката беше самият той.

Панически плясък на криле привлече вниманието му.

Бързо движение.

Вляво.

В небето.

Самотна сврачка се издигна нагоре.

Нещо я беше изплашило.

Нещо, тръгнало на лов.

Камиси скъси разстоянието до доктор Феърфилд. Вече се измъкваха от тръстиките.

— Побързай — прошепна той.

Тя дишаше тежко, лицето й беше пепеляво. Камиси проследи погледа й. Джипът им стоеше на билото горе, в сянката на баобаба, на самия ръб на дълбоката падина. Склонът сега изглеждаше по-стръмен и по-дълъг, отколкото на идване.