Джеймс Ролинс - Черният орден

Пейнтър вървеше напред и светеше с фенерчето.

Къмингс го следваше отблизо.

За нея Пейнтър знаеше само, че е американка, лекарка и член на алпинистка експедиция. Хвърли й кос преценяващ поглед. Дългокрака беше, с атлетична физика, с руса коса, вързана на опашка, страните й — румени от продължително излагане на планинския вятър. И ужасена освен това. Държеше се близо до него и подскачаше при всеки приглушен изстрел отгоре. От друга страна, вървеше, без да спира, не ронеше сълзи и не се оплакваше. Изглежда, сдържаше шока само с цената на волята си.

Но още колко щеше да издържи, преди да рухне?

Пръстите й потрепнаха, когато вдигна ръка да отмести китка лимонова трева, провиснала пред лицето й. Продължиха напред. Колкото по-навътре влизаха, толкова по-ароматен ставаше въздухът — розмарин, аретмизия, планински рододендрон, кенпа. Всичките готови да се превърнат в различни ароматни пръчици.

Лама Кемсар, главата на манастира, беше разказал на Пейнтър за предназначението на различните билки — за пречистване, за подсилване на духовните енергии, за прогонване на лоши мисли, дори за лечение на астма и на обикновена настинка. В момента обаче единствената важна за Пейнтър информация беше как да стигне до задната врата на избата. Билковата изба свързваше всички манастирски сгради. Именно оттук минаваха монасите през зимата, когато снегът затрупаше двора.

Пак оттук се стигаше до плевнята в края на манастирския комплекс. Тя се издигаше доста встрани от пламъците и линията на директен обстрел.

Ако стигнеха до плевнята… а после се доберяха до долното село…

Трябваше да се свърже някак със Сигма.

Различни възможности се въртяха в главата му и сякаш в унисон с тях, същото направи и избата.

Пейнтър се подпря на стената, за да не падне.

Виеше му се свят.

— Добре ли сте? — попита лекарката и пристъпи към него.

Той си пое няколко пъти въздух, после кимна. Откакто се беше свестил, вече няколко пъти губеше за кратко ориентация. Но пристъпите сякаш се разреждаха… или пък само си внушаваше, че е така?

— Какво всъщност се е случило тук? — попита лекарката. Взе фенерчето — всъщност си беше нейно, от медицинския й комплект — и го насочи към очите му.

— Не знам… не съм сигурен… Но по-добре да вървим, не бива да спираме.

Опита се да се оттласне от стената, но Лиза го натисна с длан по гърдите, без да престава да оглежда очите му под насочената светлина.

— Имате силен нистагмус — прошепна тя, свали фенерчето и свъси чело.

— Какво?

Тя му подаде манерката си и му посочи да седне на една овързана бала сено. Той не възрази. Балата беше твърда като цимент.

— Очите ви показват признаци на хоризонтален нистагмус, стеснение на зениците. Да сте си удряли главата?

— Не мисля. Сериозно ли е?

— Трудно е да се каже. Може да е резултат от увреда на окото или мозъка. Инсулт, множествена склероза, удар по главата. В комбинация със замайването, бих казала, че е пострадал вестибуларният ви апарат. Може би нещо в средното ухо. Или централната нервна система. Най-вероятно е временно състояние. — Последното съвсем не прозвуча утешително.

— Какво имате предвид с това „най-вероятно“, доктор Къмингс?

— Просто Лиза — каза тя, сякаш се опитваше да отклони вниманието му.

— Просто Лиза. Значи може и да не е временно?

Тя погледна встрани.

— Трябва да ти се направят изследвания. Нужна ми е и повече информация. Можеш да започнеш с това какво се е случило тук.

Той отпи голяма глътка от манерката. Де да можеше. Докато се опитваше да си спомни, зад очите му се настани тъпа болка. Последните дни му бяха като в мъгла.

— Бях отседнал в едно от селцата долу. Посред нощ в планината се появили странни светлини. Самият аз не ги видях. Когато се събудих, вече бяха угаснали. Но на сутринта всички в селото се оплакваха от главоболие и гадене. Аз също. Попитах един от старейшините за светлините. Той каза, че се появявали от време на време, от поколения. Призрачните светлини. Местните ги свързвали със злите духове в планинските недра.

— Зли духове?

— Показа ми къде се виждали светлините. В отдалечен район високо в планината, насечен от дълбоки ждрела и ледени водопади, чак до границата с Китай. Почти непроходим. Манастирът се намира на склон, който гледа към тази ничия земя.

— Значи манастирът е бил по-близо до светлините от селото?

Пейнтър кимна.

— За двадесет и четири часа всички овце умряха. Някои падаха като покосени. Други удряха главите си в скалите. Дойдох тук на следващия ден, повръщах, главата ми се пръскаше от болка. Лама Кемсар ми даде някакъв чай. Това е последното, което си спомням. — Отпи отново от манерката и въздъхна. — Това беше преди три дни. Събудих се в заключена стая. Наложи се да разбия вратата, за да изляза.