Джеймс Ролинс - Дяволската колония

Ръженът приближи бузата на Алвин. Железният му връх светеше в мътночервено и тихо съскаше.

Рафаел се подпря с двете си ръце на бастуна.

— Точно този белег ще е много по-труден за криене. Разбира се, стига да остане жив.

Каи трябваше да спре това. Имаше само една възможност. За да спечели малко време и да не им позволи да измъчват Алвин, трябваше да им каже истината.

Отвори уста, но Джордан я изпревари.

— Вземете мен! — извика той от пода. — Ако ви трябва съдействието на Каи, можете да използвате мен като мотиватор. Само пуснете двамата Хуметева, моля ви.

Каи моментално се възползва от шанса.

— Прав е. Направете го и ще говоря.

— Скъпа моя, ще проговорите независимо дали ще пуснем Айрис и Алвин, или не.

— Но ще ви отнеме повече време — не отстъпваше Каи.

— Може би твърде много.

Обърна се и погледна Айрис в очите, като се мъчеше да почерпи сила от възрастната жена. Ако се наложеше, щеше да се съпротивлява колкото може по-дълго, щеше да направи всичко по силите си да убеди инквизиторите, че ще изгубят ценно време с измъчването на Алвин и Айрис, че могат да получат нужните им отговори много по-бързо, като пуснат старата двойка на свобода.

Обърна се отново към Рафаел и го изгледа решително. Той впери поглед в нея. Каи не смееше да помръдне.

След няколко безкрайни секунди Рафаел сви рамене.

— Добре изиграно и обосновано, госпожице Куочийтс.

Посочи с бастуна си русия войник. — Вземете семейство Хуметева, качете ги на едното АТВ и ги пуснете.

— Искам да го видя с очите си — обади се Каи. — За да съм сигурна, че са в безопасност.

— Не бих го и направил по друг начин.

Само няколко минути по-късно Айрис и Алвин седяха на бялото АТВ. Алвин бе твърде слаб от изтезанията и затова се качи зад жена си. Айрис кимна на Каи, като с този единствен жест едновременно й благодареше и й казваше да се пази.

Тя отвърна на кимането, връщайки им същото послание.

„Благодаря… и се пазете“.

Айрис даде газ и потегли. Двамата се насочиха към едно сухо корито и бързо изчезнаха зад най-близкия завой.

Каи остана пред пуеблото и гледаше как облакът прах се отдалечава все — повече и повече в пустошта.

Рафаел стоеше на сянка на верандата.

— Мисля, че това би трябвало да ви удовлетвори.

Каи се обърна и въздъхна треперливо. Впери поглед в мъжа и черната като сянка жена зад него. Всяка лъжа, която изречеше, щеше да бъде наказана — и наказанието щеше да се стовари не върху нея, а върху Джордан. Но ако проговореше, щяха да ги оставят живи.

За да ги използват срещу Пейнтър.

Както бе казал кучият син, всичко опираше до най-основни закони.

— Чичо ми отлетя за Флагстаф — най-сетне призна тя. — Заминаха за кратера Сънсет.

И бързо им разказа защо — искаше да е съвсем убедителна.

Когато приключи, Рафаел изглеждаше доста смутен.

— Изглежда, че знаят много повече, отколкото очаквах… — Успя обаче бързо да се окопити. — Няма значение. Ще се погрижим за това.

Обърна се към отворената врата и високия рус войник.

— Берн, обади се на снайпериста си. Кажи му да си свърши работата и да се оттегли към хеликоптера.

„Снайперист?!“

Каи направи две крачки към верандата.

„Айрис и Алвин…“

— Казах, че ще ги пусна — обясни Рафаел. — Но не и колко далеч ще им позволя да отидат.

В далечината се чу резкият гърмеж на карабина.

Последван след малко от втори.

13:33

Флагстаф, Аризона

Пейнтър смукна от тръбичката на пластмасовия мях с вода. След два часа убийствената жега беше започнал да мисли, че никога няма да стигнат, че високото скалисто плато ще продължи да се отдалечава вечно, подобно на някакъв пустинен пейзаж.

Но ето че вече бяха тук.

— А сега какво? — попита Ковалски, който си вееше с широкополата шапка. Беше се превърнал в ходещо петно пот.

— Пуеблото е горе — каза Нанси.

Ковалски изстена.

Пейнтър се загледа нагоре. Не виждаше никакъв път към върха.

— Насам — каза Нанси и ги поведе покрай подножието към едва забележима стръмна пътека.

Докато я следваха, Пейнтър забеляза големи участъци скала, покрити с изображения — змии, гущери, елени, овце, чудати човешки фигури и геометрични мотиви с всевъзможни форми. Петроглифите като че ли бяха два типа. По-често срещаните бяха изработени чрез изстъргване на по-тъмния „пустинен лак“ от повърхността на камъка, за да се разкрие по-светлата скала отдолу. Други бяха създадени чрез пробиване на стотици малки дупки в мекия пясъчник, очертаващи фигури или символизиращи слънцето спирали.