Джеймс Ролинс - Дяволската колония

— Мисля, че е по-добре да се връщаме — каза тя и извади телефона си, за да провери часа. — Излязохме преди два часа.

Изобщо не си бе давала сметка колко са се забавили. Времето беше минало неусетно, докато се бяха надпреварвали, спирайки тук-там да разгледат стари петроглифи или да надникнат в някоя от старите мини в стените на каньоните.

Джордан малко оклюма, но се съгласи.

— Права си. Ако се забавим още, Айрис и Алвин ще вдигнат потеря да ни издирва. А и не бих се отказал от малко хапване… тоест, стига да не са пак пиньоли.

— Тоовути — поправи го тя.

Той кимна одобрително.

— Браво на вас, госпожице Куочийтс. Ставате истинска пайют, а? — Тупна се с юмрук в гърдите. — Аз гордее се.

Тя игриво замахна с шлема си към него.

Джордан отскочи и извика с лукава усмивка:

— Добре, предавам се! Да се връщаме.

По обратния път караха с по-спокойно темпо, без да излизат от пътя и без да бързат, наслаждаваха се на всеки миг заедно.

Когато спряха под навеса, Джордан я подхвана за ръката, докато слизаше, и пръстите му я стиснаха малко по-силно от необходимото. Тя понечи да се дръпне, но видя, че лицето му изведнъж е станало напрегнато.

— Нещо не е наред — прошепна Джордан и посочи. — Виж, има пресни следи от гуми.

И наистина, навсякъде в прахта се виждаха следи. Но къде бяха самите коли? Изведнъж си даде сметка колко притихнало е всичко, сякаш нещо дебнеше със затаен дъх.

— Трябва да се махаме оттук… — започна той.

Но преди да успее да направи и крачка, мъже в пустинни бойни облекла наизскачаха сякаш отникъде и се пръснаха в широка редица. Сърцето й сякаш се качи в гърлото и я задави. Моментално осъзна, че вината е нейна. Знаеше как са я открили. „Имейлът…“

Джордан я помъкна назад… но се озова пред чудовищно висок рус мъж, също с камуфлажни дрехи. Мъжът извъртя карабината си и го блъсна с приклада в лицето.

Джордан рухна на колене с вик, който бе повече от изненада, отколкото от болка.

— Джордан! — изпищя Каи.

Нападателят се обърна и насочи оръжието към гърдите й. Гласът му бе смразяващо студен.

— Ела. Един човек иска да говори с теб.

12:33

Флагстаф, Аризона

Застанал в подножието на извисяващата се постройка, Ханк Канош оцени по достойнство името й. Вупатки. Наистина беше висока къща.

Руините на древното пуебло се издигаха на три етажа, построени от плоски плочи червен пясъчник, добиван на място и свързан с хоросан. Изумителното постижение на строителното инженерство бе разделено на стотина помещения. Пуеблото включваше също и останките от старо зидано игрище и голяма кръгла обща стая.

Представи си как е изглеждало всичко това в миналото. Мислено върна на място покрива от греди и тръстика. Възстанови стените. Представи си растящите в съседните тесни долини царевица, боб и тикви. След това насели пуеблото с индианци от различни племена — синагуа, кохонина и, разбира се, анасази. Беше известно, че са съжителствали относително мирно.

Взираше се в картина, която всъщност се бе променила много през вековете. Вупатки бе построена на малко плато, от което се откриваше изглед на огромно разстояние към съседните височинни плата, към ярката прелест на Рисуваната пустиня на изток и лъкатушещия зелен път на река Литъл Колорадо.

Наистина живописно място.

Въпреки това го обзе мрачно настроение, докато гледаше прашните останки. Защо се бяха махнали древните жители? Дали бяха прогонени и избити? Представи си кръвта по червените стени, чу писъците на жени и деца. Дойде му твърде много и се извърна.

Долу, в подножието на руините, Пейнтър и партньорът му се мотаеха из амфитеатъра на селището и чакаха Нанси Цо да получи разрешение да продължат пеша. Беше забранено да се отклоняват от достъпните райони на парка без водач. По-отдалечените руини и паметници, които бяха почти триста, се смятаха за твърде податливи на разрушителното въздействие на човека. Същото се отнасяше и за екосистемата на пустинята.

След като получеше разрешението, Нанси щеше да ги отведе до мястото, където бе виждала показаните й от Пейнтър символи, знака на тоутсиий унстоу пуутсийв, народа на Зорницата. Сърцето на Ханк се разтуптя при мисълта за тези хора. Дали наистина бяха едно от изгубените племена на израилтяните, както се твърдеше в Книгата на Мормон?

Изгубил търпение, той тръгна надолу, като мъкнеше оклюмалия Кауч за ремъка. Забеляза Нанси Цо да слиза от другата страна, откъм центъра за посетители.