Джеймс Ролинс - Дяволската колония

Тя посочи близкия паркинг.

— Оставете колата там. После ми кажете за какво всъщност става дума.

Ковалски се подчини. Докато паркираше, погледна Пейнтър и устните му оформиха едно „Уау“.

Пейнтър отново не можеше да не се съгласи.

Не след дълго всички вървяха по чакълена пътека. Беше средата на деня в средата на седмицата, така че наоколо не се виждаха други хора. Изкачваха се към кратера през рядка борова гора по маршрут, отбелязан като „Магмен поток“. На по-слънчевите места растяха цветя, но по-голямата част от пътя бе по пемза и шлака от древния поток. Минаха покрай няколко странични конуса, известни като хорнитос или „малки пещи“ на испански — миниатюрни вулкани, от които са изригвали по-малки потоци лава. Имаше също и странни изригвания от цепнатини, наричани „изстисквания“, където излязлата на повърхността лава беше изстинала в огромни подобни на цветя образувания. Основната атракция обаче бе самият конус, който ставаше все по-стръмен и по-стръмен. Отблизо представлението на минералите беше още по-впечатляващо, тъй като тъмносивата шлака в долната част се издигаше нагоре и преминаваше в забележителна комбинация от ярки полутонове, отразяващи всеки лъч светлина.

— Тази пътека е само километър и половина — предупреди ги водачката им. — Ще ви обърна внимание само докато сме по нея.

Пейнтър беше задал няколко внимателни и най-общи въпроса и бе получил рутинни отговори, които не им носеха нищо. Реши да продължи по същество.

— Търсим изгубено съкровище — каза той.

Това определено привлече вниманието й. Нанси спря, сложи ръце на кръста си и попита саркастично:

— Сериозно?

— Зная как звучи — каза Пейнтър. — Но проучваме една историческа загадка, която предполага, че тук преди много време е било скрито нещо. Горе-долу по време на изригването… може би малко след него.

Нанси не се върза.

— Този парк е бил преравян и претърсван десетилетия наред. Получавате това, което е пред очите ви. Ако е имало нещо скрито, то е отдавна забравено. Единственото, което ще намерите тук, са няколко стари ледени магмени тръби, повечето срутени.

— Ледени ли? — попита Ковалски и изтри чело. Вече беше подгизнал от пот — денят бе горещ, а пътеката не предлагаше много сянка.

— Водата се просмуква през порестата вулканична скала в тръбите — обясни Нанси. — Замръзва през зимата, а естествената изолация и липсата на въздушна циркулация в тесните тръби не позволяват на леда да се стопи. Но за ваше сведение, тръбите са картографирани както ръчно, така и с радар. В тях има единствено лед . — Тя се обърна, готова да тръгне обратно към паркинга. — Ако сте приключили с губенето на времето ми…

Ханк вдигна ръка да я спре, но кучето му го задърпа навън от пътеката. Нанси беше накарала професора да го върже на каишка и Кауч определено не беше щастлив от това — особено след като спряха. Душеше въздуха и явно още търсеше онзи заек.

— Занимаваме се с алтернативна хипотеза за изчезването на анасазите — каза Ханк. — И имаме информация, че изригването може да е причина за…

Нанси въздъхна и го изгледа строго.

— Доктор Канош, вашата репутация ми е известна и затова бях готова да ви помогна по някакъв начин, но съм чувала всяка шантава теория за анасазите. Климатични промени, война, епидемия, дори нашествие на извънземни. Да, тук наистина са живели както уинслоу-анасази, така и кайента, но освен това е имало синагуа, кохонина и други племена от народа пуебло. Какво искате да кажете?

Ханк не се върза на презрителния й тон. Като индианец мормон, той явно бе свикнал да се справя с подобни подигравки.

— Да, това ми е известно, млада госпожице. — Тонът му беше професорски назидателен. — Добре съм запознат с историята на нашия народ. Затова не отхвърлям нищо от казаното като някакво бълнуване, породено от злоупотребата с пейот. Анасазите наистина са изчезнали от този район, внезапно и бързо. Домовете им никога не били заселени отново, сякаш хората се страхували да ги доближават. Нещо се е случило с това племе — нещо, започнало тук и разпространило се във всички посоки. И вероятно разполагаме с отговор, който би могъл да промени историята.

Пейнтър следеше с интерес развоя на битката. Лицето на Нанси пламна, но той подозираше, че е по-скоро от срам, отколкото от гняв. Самият Пейнтър бе достатъчно индианец да знае колко е непристойно да говориш грубо с по-възрастен, дори да е от различно племе или клан.

Въпреки това тя само сви рамене.