Джеймс Ролинс - Дяволската колония

Грей се закашля и почна да плюе солена вода. Монк помъкна сала към него. На носа му ярко примигваше сигнална светлина. Изпълзяха в него от леденото море, разтреперани и с тракащи зъби. Грей просна Оли на дъното, а Монк бързо го прегледа.

— Не диша, но долавям слаб пулс.

Монк обърна стареца и започна сърдечен масаж. Не беше лесно на огъващата се гумена повърхност. Кожата на хижаря беше придобила плашещ сивкавоморав оттенък, но медицинското образование на Монк не можеше да му позволи да се откаже. Приложи му дишане уста в уста.

Грей се замоли наум. Беше задължен на Оли. А и пътуването до проклетия остров вече им струваше твърде много. Свали раницата, която бе принадлежала на единствения цивилен сред екипа командоси, и я пусна на дъното на сала. Беше я взел от хеликоптера. Нямаше намерение да я изоставя. Тя бе всичко, което можеше да покаже като резултат от мисията.

Но на каква цена?

Огледа водите около сала. Още виждаше в ума си как водата отнася Сейчан от него и как тя изчезва през отвора. Не таеше големи надежди. Сейчан не би могла да оцелее повече от няколко минути в тези ледени води.

Къде ли беше?

Огледа се, но гъстият дим се стелеше над морето южно от острова и скриваше всичко. Виждаше само на няколко метра. Носеше се остра миризма на горяща сяра и сол, но поне за момента беше топло.

Слънцето беше смътно оранжево петно в небето. Островът бе доста по-ярък от него. Останките на Елирей се намираха само на около двеста метра — черна сянка, увенчана с огнена корона. Пламъците се издигаха високо, бели ленти светеща лава се стичаха по склоновете. Парата обгръщаше разбитите брегове и бележеше мястото, където разтопената скала се срещаше с леденото море.

И се носеше неописуем тътен и грохот.

Все още бяха твърде близко до острова.

Това стана ясно, когато се чу оглушителен гръм, съпроводен от огнен фонтан. Димът се завихри още по-буйно, а от небето се посипа гореща пепел, която съскаше във водата и жилеше откритата кожа. Заваляха и камъни — невидими от пушека, но се чуваха как падат във водата.

Тихо кашляне накара Грей да се обърне.

Оли пое дъх и отново се изкашля. От устата и носа му излезе още вода. Монк се дръпна с облекчение назад и помогна на стареца да се надигне. Хижарят седна и се огледа замаяно, после изграчи:

— Винаги съм знаел, че ще свърша в Хелвити!

Монк го тупна по рамото.

— Още не си в ада, старче.

Оли се огледа.

— Сигурен ли си?

Пепелта заваля по-силно, носеше се като огнен сняг, покриваше водата с тънък бял пласт. Голям въглен падна върху един от понтоните на сала и преди някой да успее да го махне, стопи полиуретановата повърхност. Въздухът засъска и засегнатата страна започна да спада.

— Трябва да се отдалечим от острова — каза Грей. — Да се махнем от тази пепел. Ще се наложи да гребем с ръце.

— Можем пък да се качим на стоп — отвърна Монк и посочи зад Грей.

Над водата се разнесе рев на сирена.

Грей се обърна. Носът на малко призрачно, но познато корабче се подаде от пушека и се насочи към тях.

Риболовният траулер на капитан Хулд.

Корабчето се плъзна покрай тях, управлявано от вещата ръка на сина на Хулд.

Капитанът им се хилеше от кърмата.

— Какво направихте с острова ми, fjandanum? 6 6 По дяволите (исл.) — Б.пр.

Помогна им да се качат. Оли още беше без сили и се наложи Грей и Монк да го пренесат на ръце.

— Като мокри кокошки сте — продължи Хулд. — Елате. Приготвили сме одеяла и сухи дрехи.

— Как ни намерихте? — попита Грей.

— Видях ви светлинката. — Хулд посочи сигналния светодиод на носа на сала. — Пък и не можехме да напуснем района, преди да ви намерим. Тя нямаше да ни позволи.

От щурмовата кабина изкуцука тънка фигура, увита в одеяло, с бинтован от прасеца до бедрото десен крак.

„Сейчан…“

Грей едва не изпусна Оли от внезапното желание да се втурне към нея.

Изненаданият Монк изруга.

— Адски шантаво обаче — каза Хулд. — Онова стадо косатки се въртеше около нас откакто започнаха фойерверките, досущ като уплашени деца, хванали се за полата на майка си. А после изведнъж изчезнаха. Помислих си, че ни зарязват. И половин минута по-късно цъфнаха отново с вашата жена, почти удавена, и я избутаха до корабчето.

Грей знаеше, че макар косатките да са известни като „китове убийци“, това прозвище е погрешно. Нямаше нито един случай, в който живееща на свобода косатка да е нападнала човек. Тъкмо напротив — подобно на близките им роднини делфините, косатките понякога защитаваха хората във водата.