Джеймс Ролинс - Дяволската колония

Ханк стигна пръв и видя Ковалски да разглежда една друга уникална забележителност на пуеблото. Стоеше пред нещо, приличащо на издигнато огнище, реставрирано неотдавна с плочи и хоросан. Но квадратната яма в центъра му не беше предназначена за огън.

Едрият мъж се наведе над отвора. Наложи се да задържи широкополата шапка, която си бе купил за прехода, за да не отлети от главата му. От дупката духаше силно.

— Прохладно е — въздъхна Ковалски. — Истински климатик.

Пейнтър — стоеше до табелката — каза:

— Това е отдушник.

— Това е отворът на дишаща система от пещери — обясни Ханк. — Зависи от разликите в атмосферното налягане. Когато денят е горещ като днешния, системата издишва студения въздух долу. През зимата, когато е студено, вдишва. Скоростта на въздушния поток може да достигне до петдесет километра в час. Археолозите смятат, че това е една от причините за възникването на пуеблото. Подобни отдушници, отвори към подземния свят, са били смятани от древните за свещени, а и както сам споменахте, никой не би имал нищо против естествен климатик през лятото.

Пейнтър зачете табелата.

— Тук пише, че при разкопките през шейсет и втора долу била открита керамика, зидове и дори петроглифи.

Ханк разбираше интереса на Пейнтър. По пътя насам Нанси Цо им беше казала къде е виждала лунния сърп и звездата, нарисувани от дядото на Джордан. Те бяха част от петроглифите, открити навътре в пустинята, недалеч от едно от множеството неотбелязани пуебло в района.

— Пише също — продължи Пейнтър, — че размерите, дълбочината и разклоненията на пещерната система така и не са определени напълно.

— Не е точно така — обади се Нанси Цо, която тъкмо бе дошла. — Според най-новите изследвания пещерната система под това плато е с обем двеста хиляди кубични метра и продължава километри.

Пейнтър заразглежда отдушника. Отворът бе защитен с решетка.

— Значи ако някой иска да скрие нещо от любопитни очи…

Нанси въздъхна.

— Само не започвайте отново. Съгласих се да ви покажа къде съм виждала символите. И ще направя точно това. После си тръгвате. — Погледна си часовника. — Паркът затваря в пет. Смятам дотогава да съм се махнала.

— Значи получихте разрешение? — попита Ханк.

Тя се потупа по бедрото с някакъв формуляр.

— Очаква ни хубав двучасов преход.

Ковалски се изправи и нахлупи по-сигурно шапката на главата си.

— Защо не вземем джипа ви? С двойна предавка е, нали? Можем да стигнем за десетина минути. Или по-малко, ако карам аз.

Нанси се втрещи от предложението.

Пейнтър също, но Ханк подозираше, че поради съвсем различна причина. Партньорът му не зачиташе особено ограниченията за скорост — както и учтивостта на пътя, ако трябва да сме честни.

— Хайде да ви запозная с някои правила от самото начало — каза Нанси и вдигна пръст. — Първо правило. НОС. Не оставяй следи. Това означава, че каквото внесете, това трябва да изнесете. Погрижих се за раници и вода. Всичко е инвентаризирано и ще бъде проверено, когато се върнем. Ясно ли е?

Те кимнаха. Ковалски се наведе към Пейнтър и прошепна:

— Виж ти, била още по-яка, когато е ядосана.

За щастие Нанси не го чу или поне се престори, че не го е чула.

— Второ, ще вървим внимателно. Това означава никакви пръчки или щеки за подпиране. Доказано е, че оказват големи поражения на екосистемата на пустинята. И трето, никакви джипиеси. От управата на парка не искат да бъдат записвани точните координати на неотбелязаните руини. Ясно ли е?

Кимнаха. Ковалски се ухили.

— Тогава да вървим.

— Къде отиваме? — попита Пейнтър.

— Към едно отдалечено пуебло, наречено Пукнатина в скалата.

— Защо го наричат така? — попита Ковалски.

— Ще видите.

Щом всички бяха готови, Нанси пое към пустинята, като наложи здраво темпо, явно твърдо решена да съкрати двучасовия преход поне с няколко минути. Определено не можеше да се каже, че са тръгнали на излет. Вървяха в колона след нея през поляни с пелин, мормон ски чай и лобода. Гущери се разбягваха от пътя им. Зайци се спасяваха на подскоци. Веднъж Ханк чу предупредителното тракане на гърмяща змия и придърпа Кауч към себе си. Кучето не закачаше змиите, но Ханк нямаше намерение да рискува.

Минаха и покрай някои от другите паметници в парка — разпръснати пясъчникови плочи, бележещи старо пуебло, каменен пръстен от праисторическа землянка, дори колиби за изпотяване на навахо. Крайната им цел обаче — една от извисяващите се меси — беше все още мъгляво петно на хоризонта.