Джеймс Ролинс - Дяволската колония

Докато помагаше на Сейчан по стълбите, телефонът в джоба му избръмча. Грей го извади, колкото да погледне екрана. Беше оставил Монк с Кат. Двамата следяха обстановката в Исландия и се мъчеха да определят дали не са предизвикали ново изригване с мащабите на изригването на Лаки. Подобно на Юта, високата температура най-вероятно бе унищожила наногнездото, но дали избухващият архипелаг нямаше да доведе до нова глобална катастрофа като онази, на която бе станал свидетел Фортескю?

Обаждането се оказа не от Монк, а от дома на родителите му. Вече бе разговарял с майка си след като пристигна във Вашингтон, за да провери как е баща му след тежката нощ. Както обикновено, на сутринта той се чувстваше чудесно, само дето забравяше.

Отвори телефона и го доближи до ухото си.

— Мамо?

— Не, татко ти е. Не можа ли да ме познаеш по гласа?

Грей не си направи труда да му каже, че не е казал нищо.

— Какво има, татко?

— Обаждам се да ти кажа… за…

Последва дълго объркано мълчание.

— Татко?

— Чакай малко, по дяволите… — Баща му извика настрани: — Хариет, защо се обаждах на Кени?

— Какво? — чу се слабият глас на майка му.

— Искам да кажа, на Грей . Защо се обаждах на Грей?

Чу някаква размяна на реплики на заден план, а гласът на баща му ставаше все по-груб и ядосан. Трябваше да сложи край на това, преди разправията да е набрала сила.

— Татко! — извика Грей в телефона.

Хората наоколо се заобръщаха към него.

— Какво? — сърдито отвърна баща му.

Грей заговори спокойно:

— Виж, защо не ми се обадиш след малко? Като се сетиш. Ще се радвам да си поговорим.

— Добре. Да, става. Просто толкова много работа… направо съм се побъркал.

— Не се безпокой, татко.

— Добре, синко.

Грей затвори телефона.

Сейчан се взираше в него, питаше мълчаливо дали всичко е наред. Ръката й се бе преместила от рамото върху кръста му, сякаш вече тя го придържаше.

Той прибра телефона в джоба си.

— Семейни истории.

Тя продължи да го гледа, сякаш се мъчеше да прочете мислите му.

Той посочи вратата.

— Да видим какво според Фортескю е било толкова важно, че е трябвало да скрие дневника си в Исландия.

17:01

Сейчан се отпусна в един стол, прехвърли тежестта си на здравото си бедро и изпружи десния си крак. Едва се сдържа да не изстене от облекчение.

Грей остана прав. Тя го загледа, мислеше за напрегнатото му изражение и страха, който пробяга в очите му, докато разговаряше с баща си. Сега от него нямаше и следа. Къде беше успял да го натика? И колко щеше да издържи по този начин?

Все пак в момента той беше в стихията си и тя изпита облекчение от това — почти толкова голямо, колкото от свалената тежест от крака. Но товарите и на двамата скоро щяха да напомнят за себе си.

— Е, какво можете да ми кажете за дневника на Фортескю? — попита Грей.

Доктор Ерик Хейсман кимна енергично, докато крачеше напред-назад. Тътреше се повече и от миналия път. Количеството документи и книги на масата се бе утроило. Някой беше донесъл още два четеца за микрофилми. Другите служители сигурно се чудеха какво става, още повече че пред вратата имаше въоръжена охрана. Но предвид всички ценни документи, които се пазеха в просторните хранилища и специални камери с хелий, може би охраната не изглеждаше чак толкова необичайна.

Въпреки това Хейсман вече приличаше повече на побъркан учен, отколкото на музеен куратор. Ризата му беше размъкната, с навити ръкави, бялата му коса стърчеше като разчорлена перука. Впечатлението обаче идваше най-вече от очите му — зачервени зад телените очила, с фанатични пламъчета в тях.

Но пък това можеше да се дължи и на празните картонени чашки за кафе, които изпълваха единственото кошче за боклук в стаята.

Колко време не бе мигвал този човек?

— Материалите са наистина невероятни — каза Хейсман. — Направо не зная откъде да започна. Къде го намерихте?

Грей поклати глава.

— Боя се, че това е поверително. Както и разговорът ни.

— Знам, знам… — Хейсман махна с ръка. — С Шарин подписахме всички необходими документи за временния достъп до документа.

Асистентката му седеше в другия край на масата. Не беше казала нито дума, откакто бяха влезли. Откъсна тъмните си очи от фотокопието само колкото да им кимне. Беше успяла да намери време да смени прилепналата си черна рокля с елегантна блуза и неофициални панталони.

Сейчан я следеше с половин око. В Шарин нямаше нищо будещо подозрение, ако не се броеше зашеметяващата й външност — гладка кожа, красиви черти и разкошна черна коса. Защо такова красиво създание беше прост асистент на куратор в хранилище за прашни документи? Тази жена като едното нищо можеше да обере овациите на модните ревюта в Милано.