Огледа президентския апартамент, намиращ се на последния етаж на хотел „Гранд Америка“ в сърцето на Солт Лейк Сити. За първи път, откакто бе дошъл тук, се чувстваше почти у дома си, заобиколен от всички европейски атрибути на помещението — ръчно изработени черешови мебели в стил Ришельо, карарски мрамор в просторната баня, гоблени на фламандски майстори от седемнайсети век. От френските прозорци се разкриваше завладяваща гледка към планините и грижливо поддържаните градини далеч долу.
Сподавено ридание и подсмърчане помрачиха доброто му настроение.
Обърна се към мършавия младеж, съблечен съвсем гол и вързан за един от стилните столове за хранене. Устата му бе залепена с лепенка, от носа му се стичаха сополи. Давеше се и се мъчеше да си поеме въздух. Очите му бяха изцъклени като на ранена лисица.
Но не беше лисица.
А ястребът на Рафе… ястребът, който беше пуснал на лов.
В биографичните данни на Каи Куочийтс бяха изброени връзките й, сред които бяха и УАХАЯ, пламенните млади вълци, борещи се за правата на коренните американци. Отне му по-малко от час да разбере къде се е сврял лидерът на организацията. Беше дошъл в Солт Лейк Сити, за да следи отблизо събитията в планините, готов за разобличаването, което вървеше с подобна трагедия. Но явно Джон Хоукс имаше и други нужди. Берн го беше прибрал от един стриптийз клуб до летището. Индианският активист очевидно обичаше бели руси жени с щръкнали изкуствени гърди.
Пленникът отново изскимтя.
Рафе вдигна пръст.
— Търпение, господин Хоукс. Скоро ще продължим с вас. Бяхте много полезен. Но нека първо се уверим, че ловът ви е бил успешен.
Не им беше много трудно да убедят Джон Хоукс да помогне на каузата им. Два от пръстите му още сочеха към тавана. Ашанда ги беше счупила с лекота, сякаш бяха сухи клечки. Със своите крехки кости Рафе много добре познаваше точно тази болка. През живота си си бе чупил всеки пръст на ръцете и краката.
И то невинаги случайно.
Накрая спечелиха сътрудничеството на г-н Хоукс и получиха всички необходими знания и подробности около Каи, за да съчинят писмо, целящо да измъкне малката птичка от скривалището й. И писмото явно бе свършило работа.
„При това много по-бързо, отколкото очаквах…“
Беше й определил краен срок да отговори. Птичката изобщо не си бе губила времето. Той също не смяташе да се бави.
— Сър, успяхме да дешифрираме текста на съобщението — съобщи му компютърният специалист на екипа.
Рафе се обърна към него. Техникът се водеше просто Т. Дж. и Рафе така и не прояви достатъчно любопитство да научи какво се крие зад инициалите. Беше американец, мършав, често под въздействието на стимуланти, за да седи пред компютъра дни наред. Сега стоеше пред редицата мини-мейнфрейм/сървъри, свързани помежду си с Cat-6 кабели и широколентова връзка с интернет.
Рафе не разбираше нищичко от това. Интересуваха го единствено резултатите.
— Текстът всеки момент ще се появи на екрана ви, сър. Следим айпи адресите, триангулираме сателитните възли, филтрираме сървърните връзки и пуснахме алгоритъм за определяне на маршрутите на пакетите.
— Просто ми кажете откъде е било изпратено.
— Работим по въпроса.
Рафе завъртя очи при използването на множествено число. Т. Дж. беше елементарен помощник. Истинската компютърна магьосница, Ашанда, седеше в центъра на змийското гнездо от кабели и оборудване и дългите й пръсти танцуваха по три клавиатури бързо и елегантно като пръстите на гениален пианист. Но вместо да чете ноти, погледът й следеше сменящи се редове код. На друг екран сървъри и портали образуваха преплетена мрежа, плъзнала по векторната карта на планетата. Нищо обаче не можеше да се опъне на Ашанда. Защитните стени се катурваха пред нея като плочки на домино.
Удовлетворен, Рафе отиде при лаптопа си и отвори писмото на Каи Куочийтс. Почукваше с пръст устната си, докато четеше изблика на тийнейджърски угризения и наранени чувства. Някъде дълбоко в себе си изпита съчувствие, предизвикано от страстта й, от пълното й разкриване на екрана. Хвърли поглед към Джон Хоукс и изведнъж му се прииска да му счупи трети пръст или направо ръката. Лидерът явно употребяваше безскрупулно последователите си, като се възползваше от младостта и устрема им. А после ги оставяше да си понасят последствията, докато самият той обираше лаврите.
Това се наричаше лоша управленска практика.
Т. Дж. подсвирна и привлече вниманието му. Беше се навел над рамото на Ашанда.
Читать дальше