Джеймс Ролинс - Дяволската колония

— Просто се опитва да помогне — сгълча го Каи, но не успя да се сдържи и отново се ухили.

— Е, какво ще правим сега? — попита Джордан и нахлупи каубойската шапка. — Можем да се разходим до каньона Трите пръста. А и внуците на Алвин са оставили велосипедите си… може да покараме и до Коритото на Черния дракон.

Тя го погледна, мъчеше се да прецени мотивите му. Загорялото му лице с високи скули, на чийто фон очите му блестяха, изглеждаше невинно и открито. Но тя подозираше, че в поканата му има нещо повече от предложение да потренират и да се наслаждават на природните красоти. Беше забелязала честите погледи, които й хвърляше. Дори сега усети как се изчервява и пристъпи към отворената врата. Вече имаше човек, който се интересуваше от нея, който бе важен за нея.

Представи си Чейтън Шоу с приятелите й от УАХАЯ. Да излезе с Джордан беше като предателство. Вече се беше компрометирала достатъчно. Още я болеше от онзи имейл. Нямаше намерение да разваля нещата още повече.

— По-добре да се навъртам наоколо — каза тя. — В случай, че се обади чичо ми…

Тъпо извинение дори в собствените й уши, но той не каза нищо и заради това й бе още по-трудно да му обърне гръб и да влезе вътре. Неволно го сравняваше с Чей, чиято пламенна енергия често бе притъпена от пейот, гъби или трева. Макар че познаваше Джордан от по-малко от час, имаше нещо по-чисто и открито в племенната му гордост, във всеотдайната му обич към дядо му, в начина, по който търпеливо изслушваше наставленията на Айрис.

Сякаш усетил вниманието й, той пак й се усмихна и тя побърза да влезе. Скри се в задната стая. Имаше нужда да остане сама.

Стоеше в тъмното, сложила длани върху пламналите си бузи. „Какви ги върша?“

Бутонът на затворения лаптоп светеше като зелено котешко око в мрака. Пейнтър беше оставил сателитната чиния и един от телефоните в случай, че се наложи да се свърже с тях. Беше благодарна за това.

Имаше нужда да се разсее. Отиде до бюрото, седна и отвори лаптопа. Страхуваше се, че ще види второ съобщение от Джон Хоукс, но трябваше да провери. Влезе в профила си и след безкрайно чакане видя, че няма нова поща. Понечи да затвори компютъра, но погледът й се насочи към запазения имейл от основателя на УАХАЯ. Отвори го отново. Искаше да го прочете пак, може би като един вид наказание, може би да види дали наистина е толкова лошо, колкото го е запомнила.

Докато четеше, не почувства отчаяние както миналия път — вместо това гневът й растеше с всеки следващ ред. Вече беше огорчена от това, че Пейнтър я беше зарязал, и сега разбра, че Джон Хоукс се опитва да направи същото. Да се отърве от нея, за да си няма повече проблеми.

„След всичко, което направих… след всичко, което рискувах…“

Преди да премисли, натисна бутона за отговор. Нямаше намерение да го изпраща. Просто искаше да изпусне парата, да й олекне. Затрака бързо на клавиатурата, изливаше яростта си през върховете на пръстите. Написа дълго писмо, в което заявяваше, че е невинна, и обясняваше как в момента изчиства името си без каквато и да било помощ от УАХАЯ. Подчерта последното — и това й хареса. Изрази отвращението си от липсата на вярност и подкрепа от страна на организацията към един от собствените й членове. Изброи всичките си постижения и приноси за каузата. Написа на Джон Хоукс колко много означава за нея УАХАЯ и как това предателство и недоверие са я наранили ужасно.

Докато пишеше последните думи, очите й вече бяха пълни със сълзи. Знаеше, че идват някъде дълбоко отвътре, от рана, която нямаше да зарасне. Искаше да бъде обичана такава, каквато е — с добрите, с лошите, с благородните и със слабите й страни, а не да бъде захвърляна, когато присъствието й причинява неудобства. Накрая осъзна истината. Искаше да бъде обичана така, както я бе обичал баща й. Заслужаваше го. Искаше да го изкрещи на целия свят.

Вместо това впери поглед в екрана и в отговора си — и направи най-доброто. Придвижи курсора и пръстът й увисна над бутона. Пейнтър беше казал, че интернет връзката е надеждно кодирана.

Тогава каква опасност можеше да има?

Каи пое донякъде контрола върху собствения си живот и натисна ИЗПРАТИ.

09:18

Солт Лейк Сити, Юта

Тихият звън оповести пристигането на ново съобщение и Рафе се усмихна. Погледна си часовника. Часове по-рано, отколкото бе предполагал. Нещата се развиваха великолепно. Протегна се с удоволствие. Беше облечен в мек хотелски халат и по чехли. Косата му беше още влажна от душа.