Джеймс Ролинс - Дяволската колония

„Трябва да се качим на този вертолет“ — помисли си Грей.

— Там! — извика Сейчан и посочи. — Оттатък ливадата, при канарите. Имаме си още компания.

Грей откъсна очи от хеликоптера и видя какво я е разтревожило. Появиха се още тичащи войници — идваха откъм димния знак, бележещ неотдавнашния взрив. Отпред тичаше човек с цивилно облекло — туристически боти, дебел панталон и разкопчано тежко яке. Беше на средна възраст и притискаше раница към шкембето си. Зад него двама войници почти влачеха носилка, натоварена с малки каменни кутии.

Явно бяха успели да си пробият път до съкровищницата на острова. Всички съмнения на Грей изчезнаха, когато зърна блясъка на злато по кутиите. Един от войниците замаха като обезумял на хеликоптера да кацне.

„Със сигурност знаят, че островът ще се взриви“.

Тропот на кубинки го накара да се обърне. Монк тичаше към тях, останал без дъх.

— Проверих зад хижата. Изглежда чисто.

— Трябва да действаме бързо. Евакуират се.

— Да, видях хеликоптера — отвърна Монк.

След като Грей се увери, че всеки знае какво да прави, Оли и Монк заеха позиции на прозорците, а той и Сейчан излязоха тичешком през задната врата.

— Да се надяваме, че старецът е с ума си — каза Сейчан.

Грей залагаше живота им на това. Хижарят познаваше този остров от шейсет години. Ако някой знаеше тайните му, това бе той.

Изскочиха навън и се втурнаха приведени през огряната от слънцето ливада. Хижата ги скриваше от командосите. Грей се насочи към едно малко зелено възвишение. Оли му го беше посочил и му бе казал какво да очаква. Въпреки това, докато го заобикаляше, едва не падна в зейналата от другата му страна яма.

Сейчан го сграбчи за ръката и го дръпна в последния момент. Хълмчето всъщност бе стар, отдавна изстинал мехур лава, кух отвътре. От другата му страна се стигаше до източника на мехура — магмена тръба. Гърлото на тунела зееше насред напуканите базалтови камъни, подобни на изпотрошени зъби.

Стигнаха до мястото, където купчина отломки им позволяваше да се спуснат в дупката, и Грей светна фенера. Лъчът освети тунел с гладки стени, широк колкото да мине един човек.

— Хайде — каза Грей и забърза напред.

Според Оли тунелът минаваше под хижата и стигаше до малка пещера под ливадата. Тя беше нещо като кръстопът. От нея започваше друг тунел, който излизаше на повърхността от другата страна на ливадата. Хижарят беше надраскал набързо карта. Грей беше научил наизуст пътя, но си спомни и описанието на капитана на траулера: „Това място е надупчено като швейцарско сирене от вятъра и дъждовете“. Човек лесно можеше да се изгуби тук — а те нямаха време за грешки.

Стигнаха пещерата за по-малко от минута. Подът беше осеян с камъни. Насъбралата се дъждовна вода се плискаше в краката им, въздухът миришеше на плесен и сол. Грей се завъртя в кръг и освети помещението. Имаше поне пет изхода. А Оли беше отбелязал на картата само четири .

С бясно разтуптяно сърце Грей се върна при тунела и почна да проверява всеки отвор. Беше му казано да тръгне по втория тунел. Първият се оказа просто цепнатина. Насочи лъча в нея. Цепнатината свършваше след около два метра. „Това брои ли се? Или Оли го е пропуснал, защото не е истински тунел?“

Старият хижар му се беше сторил здравомислещ и практичен. Придържаше се само към важните детайли. Грей се довери на впечатлението си, пренебрегна пукнатината, подмина следващия тунел и спря пред онзи след него. Това трябваше да е вторият проход, отбелязан на картата на Оли.

Наистина се оказа магмена тръба, което бе добре, но тя се спускаше надолу . Това не му се струваше правилно, но пък не можеше да губи време. Пое дълбоко дъх и влезе. Тунелът беше по-тесен и от първия.

— Сигурен ли си, че това е пътят? — попита Сейчан.

— Ще разберем.

Грей забърза напред и вече започваше да се съмнява в решението си, когато тръбата започна да се изкачва към повърхността. След още една безкрайна минута стана почти светло и Грей изгаси фенера. До тях достигна звукът на роторите.

После се появи ослепително яркият отвор. Повя силен вятър и песъчинки зажилиха лицето му.

Грей се обърна към Сейчан.

— Трябва да сме съвсем близо до хеликоптера.

Тя кимна, извади пистолета си и му направи знак да продължи напред.

Грей пробяга останалото разстояние, но накрая забави крачка и предпазливо приближи отвора. Тунелът излизаше сред ръбести камънаци, приличащи на гигантски пръчки. Той тихо изпълзя навън и се скри зад един. Зад него Сейчан се измъкна безшумно и се промъкна зад друг.