Джеймс Ролинс - Дяволската колония

— Казахте, че дядо ви знаел къде крадците анасази срещнали участта си.

— Ако имате карта на Югоизтока и по-точно на Аризона, ще ви покажа.

Всички влязоха вътре. След яркото утринно слънце пуеблото беше тъмно като пещера и Каи запали няколко фенера. Пейнтър извади карта на Четирите ъгъла и я разгъна на масата.

— Покажете ми.

Джордан разгледа набързо картата, наклонил глава на една страна.

— На около четиристотин и осемдесет километра южно от нас — каза и се наведе. — Точно до Флагстаф. А, ето го.

И постави пръст на мястото.

Пейнтър прочете името на глас:

— Национален парк кратер Сънсет.

„Е, това определено се връзва…“

— Май вървим от вулкан на вулкан — измърмори Ковалски.

Пейнтър започна да крои планове.

— Идвам с вас — каза Канош.

Пейнтър понечи да възрази. Искаше да остави професора тук с Каи, за да не пострадат.

— Мои приятели проляха кръвта си и загинаха — настоя Канош. — Искам да видя всичко. А кой знае какво ще намерите в Аризона? Може да ви потрябвам като специалист.

Пейнтър се намръщи, но нямаше основателна причина да отхвърля подобно предложение.

Ковалски стигна до същото заключение.

— Звучи ми добре.

Каи пристъпи напред и отвори уста. Пейнтър знаеше какво иска да каже и вдигна ръка.

— Ти оставаш при Айрис и Алвин. — Посочи Джордан с пръст. — Вие също.

И двамата щяха да са в по-голяма безопасност тук, а и не искаше да се разчува накъде са тръгнали. Каи изглеждаше готова да настоява, но погледна Джордан и като че ли размисли. Накрая просто скръсти ръце на гърдите си.

Пейнтър си помисли, че всичко е решено, но Джордан пристъпи напред и извади от джоба си сгънат лист. Изглеждаше готов да му го даде, но спря.

— Преди да тръгнете, дядо ми каза да ви дам това. Но първо трябва да споделя още нещо. Този път от мое име, не от името на дядо ми.

— Какво?

— Легендите, които ви разказах, са свещени и са се предавали векове наред от старейшина на старейшина. Дядо ми ги разказа на мен само защото наистина вярва, че вече е твърде късно.

Ковалски се размърда.

— Какво ще рече „твърде късно“?

— Дядо ми вярва, че духът, освободен от онази пещера в планините, никога няма да бъде спрян. И ще унищожи света.

Пейнтър си спомни описанието на Чин на „наногнездото“, което се разширявало от мястото на взрива, и си представи микроскопичните машини, разрушаващи всяка материя, до която се докоснат. Вероятността разрухата да се разпространява безкрайно изглеждаше ужасяваща.

— Но той беше спрян — каза Пейнтър. — Изригналият вулкан натика джина обратно в бутилката.

Джордан го погледна в очите.

— Това е било само началото. Дядо казва, че духът ще се понесе по земята и ще сее унищожение, докато не остане единствено пясък.

Пейнтър изстина. Описанието беше плашещо сходно с теорията на физиците, че потокът неутрино от Юта е запалил фитила на друг запас наноматериал. Спомни си предупреждението на Кат за предстоящата експлозия в Исландия.

Джордан му подаде сгънатия лист.

— Дядо ми не таи надежда, но искаше да сподели с вас това. Знакът на тоутсиий унстоу пуутсийв. Пожелава ви той да ви поведе там, където трябва да идете.

Пейнтър взе листа и го разгъна. Съдържанието му нямаше смисъл, но въпреки това коленете му се подгънаха. Поклати невярващо глава. Разпозна двата символа, изрисувани с въглен — знака на тоутсиий унстоу пуутсийв.

Лунен сърп и малка звезда.

Елемент от знака на Гилдията.

31 май, 14:45

Остров Елирей, Исландия

„Трийсет и две минути…“

Грей погледна през прозореца и стисна по-здраво пистолета. Ако физиците бяха прави, островът щеше да се взриви малко след три следобед. Дотогава трябваше да се разкарат оттук. Имаше само един проблем… не, по-точно осем проблема.

Опитните командоси бяха заели сигурни позиции пред малката хижа и я държаха на прицел. Преди няколко минути бяха започнали да щурмуват, но после внезапно се изтеглиха зад базалтовите скали.

— Защо не нападат? — попита Оли. Старият хижар стоеше до камината с пушката в ръце. Беше здравата пребит и макар да се беше разфучал, след като Монк го освободи, чакането явно го изтощаваше.

— Сигурно също като нас са научили, че островът ще гръмне — отвърна Сейчан, без да откъсва очи от прозореца. — Просто ни държат тук, докато не успеят да се измъкнат.

Думите й се оказаха пророчески — стъклата задрънчаха от тракането на перки. Транспортен хеликоптер мина ниско над хижата и продължи към ливадата. Въздушният поток от двата ротора приведе тревата, когато машината увисна неподвижно и затърси безопасно място за кацане сред разхвърляните камъни.