Джеймс Ролинс - Дяволската колония

Преди Ханк да успее да проговори, Кауч заръмжа предупредително. Носът му още бе вдигнат високо във въздуха. Ханк и Каи погледнаха на североизток, накъдето сочеше носът на кучето. Небето вече бе по-светло и на хоризонта се виждаше черно петно, подобно на облаци, събиращи се за предстояща буря.

— Дим — промълви той.

„И то много“.

— Да не би да е горски пожар? — попита Каи.

— Съмнявам се. — Сърцето му отново се разтуптя от засилващото се лошо предчувствие. — По-добре да се връщаме.

06:38

Прово, Юта

Рафаел Сен Жермен се наслаждаваше на мъничка порцеланова чашка еспресо в огромната разточителна кухня на имението. Абсурдността на помещението го развеселяваше. Онова, което американците смятаха за въплъщение на висок клас, му се струваше нелепо — да живеят в къщи с евтина съвременна конструкция, украсени с фалшивия чар на стария свят. Фамилното му шато в Каркасон беше издигнато през шестнайсети век и бе заобиколено от защитни стени, на които се бяха водили сражения, променили западната цивилизация.

Това беше истинският белег на аристокрацията.

Загледа се през прозореца на кухнята към обширните поляни и хеликоптера, подготвян от хората му за заминаване. На масата имаше листове с биографични данни. Беше ги прочел по време на закуска и не виждаше смисъл да ги преглежда отново. Можеше да повтори наизуст повечето подробности.

Най-отгоре на купчината имаше снимка на мъжа, който беше осуетил нощната акция в университета. Бе отнело съвсем кратко време да го идентифицира. Оказа се добре известен на организацията му човек. Ако снимката не беше толкова зърнеста и неясна, нямаше да му трябва софтуер за разпознаване, за да го идентифицира.

Прошепна името на противника си.

— Пейнтър Кроу. — Директорът на Сигма. Поклати глава, смаян и развеселен едновременно, и се загледа в снимката. — Защо си изпълзял от дупката си във Вашингтон?

Рафе не беше очаквал Сигма да реагират така бързо на събитията тук. Това бе подценяване, което нямаше намерение да повтаря. Но грешната преценка не беше изцяло по негова вина. Нужно му бе доста време, за да събере парчетата от пъзела. Целта им — пъргавата крадла с такива сръчни ръце — се оказа непряко свързана с Кроу, тъй като и двамата бяха от един и същи племенен клан. Явно беше използвала родовите връзки, за да го повика на помощ.

Развитието на нещата се оказа интересно. Ако не се броеше кратката дрямка, беше посветил остатъка от нощта на включването на новата променлива в уравненията и проиграване на различни сценарии. Как най-добре може да се изиграе партията? Как да превърне това в свое преимущество?

Трябваше да разнищва вариантите до сутринта, за да намери решение.

От коридора се чуха стъпки, които минаха през стаичката на главния прислужник.

— Сър. Готови сме за тръгване.

— Merci, Берн. — Рафе почука скъпия си „Пате Филип“. В часовника се използваше турбилионно движение, френската дума за вихър . Точно това трябваше да бъдат тази сутрин. — Закъсняваме.

— Да, сър. Ще наваксаме във въздуха.

— Добре.

Рафе отпи последна глътка еспресо и сви устни от вкуса му. Беше станало хладко и острата горчивина се усещаше по-силно. Жалко, тъй като откриването на скъпите зърна от Панама се оказа приятна изненада. Трябваше да даде на собствениците на имението няколко точки за вкуса им, пък било то дори само заради кафето.

Стана. Беше в добро настроение, чувстваше се щедър.

— Ашанда още ли е с момчето? — попита той.

— В библиотеката са.

Това предизвика усмивката му. При положение че нямаше език, Ашанда определено не му четеше приказки.

— Какво да правя с момчето, след като заминете? — Стойката на Берн стана малко по-скована, може би защото знаеше какъв ще е отговорът.

Рафе махна пренебрежително с ръка.

— Оставете го тук. Живо и здраво.

Веждите на Берн се повдигнаха едва забележимо, което за мъж като него беше еквивалент на ахване от изненада.

Рафе му обърна гръб. Понякога е хубаво да бъдеш непредсказуем, да държиш подчинените си нащрек. Като се подпираше на бастуна си, той излезе от кухнята да вземе Ашанда. Помещението на библиотеката заемаше два етажа и бе пълно с подвързани с кожа книги, които вероятно така и не бяха отваряни, а само изложени фалшиво като всичко останало тук.

Ашанда седеше в голямо плюшено кресло. Детето беше заспало в обятията й и тя нежно галеше русите му къдрици с дългите си, неестествено силни пръсти и глухо тананикаше нещо. Звукът действаше успокояващо на Рафе. Познаваше го, както познаваше гласа на майка си. Усмихна се, върнат за момент в миналото, в щастливите летни нощи, когато спеше на терасата под звездите, топлен от тялото на лежащата до него Ашанда сред одеялата. Докато се оправяше от поредното счупване на някоя кост, често я беше чувал да тананика така, докато го прегръщаше. Беше като балсам, способен да успокои повечето болки и дори мъката на едно дете.