Джеймс Ролинс - Дяволската колония

Геологът посочи нагоре по склона към върха, издигащ се над огнената бездна.

— Трябва да заобиколим облака и да се изкачим над него. Пирокластичните потоци са маса от скални късове, лава и газ. Много по-тежки са от въздуха. Ще продължат да текат надолу по склона.

Въпреки полудялото си сърце Райън разбра.

— Ясно. Трябва да стигнем над него.

Но дори това изглеждаше малко вероятно. Гората около тях вече гореше, от небето продължаваха да валят камъни, да трошат клони и да оставят след себе си огнени дири. А най-лошото бе, че светът отдясно на джипа свършваше с висока стена пламък и дим, същински магьоснически котел от пепел и скала. Облакът се спускаше към тях, като поглъщаше всичко по пътя си, а те летяха успоредно и под него.

Единствената утеха бе, че коритото бе широко и плитко, с дъно от чакъл и пясък. Райън натисна газта до дупка. Джипът полетя още по-бързо, заобикаляше канарите благодарение на сръчността на водача. Но колкото по-нагоре отиваха, толкова повече коритото се стесняваше. Скоро щяха да останат без път.

На петдесет метра пред тях със силата на междуконтинентална ракета се сгромоляса канара. Водата в потока експлодира и върху тях се посипа чакъл.

Задънена улица.

— Натам! — извика Чин и посочи към десния бряг.

Зад няколко дървета започваше стръмна алпийска поляна, бързо поглъщана от огъня и пушека.

Райън рязко завъртя кормилото и джипът прескочи брега, за миг литна във въздуха и се приземи на поляната. Дълбоките грайфери захапаха покритата тук-там със сняг земя.

— Няма да успеем — каза Чин, гледаше надясно към мястото, където светът свършваше.

„Да бе! Ти ли ще ми кажеш?“

Райън караше като луд през поляната, а облакът се спускаше надолу към тях. Приближаващата горещина ги изгаряше като дъх на дракон. Снегът около тях започна да се топи.

В края на поляната започваше стръмен склон от гол гранит. Райън се насочи към него, стигна го и полетя нагоре. Изкачваше се все по-нагоре и по-нагоре, залепнал за облегалката — имаше чувството, че джипът се движи по почти вертикална стена. Гледаше в огледалото как облакът минава под тях и заличава света, оставяйки вместо него бушуващо черно море.

Изпепеляващата жега се издигаше нагоре, изгаряше кожата и белите му дробове, но той въпреки това извика тържествуващо:

— Успяхме!

И в същия миг гумите — и четирите — внезапно изгубиха сцепление по мокрия камък, джипът поднесе настрани и се плъзна назад. Райън се опита да го овладее, но гравитацията ги дърпаше обратно към огненото море.

— Хайде, майоре!

Нечия ръка го сграбчи за яката и рязко го издърпа от седалката. Чин се покатери през предното стъкло, като го теглеше след себе си. Райън разбра и скочи на капака до него. Заедно се хвърлиха напред, а джипът се плъзна назад под тях.

Райън падна върху гранита и бързо запълзя на четири крака нагоре, за да не последва колата. Чин го хвана за китката и го издърпа до малък корниз, на който едва можеха да застанат на пръсти. Задъхани и кашлящи, двамата кацнаха на него като опърлени пилета.

Райън проследи погледа на Чин към долината. Огненият облак продължаваше да се спуска по тъмния планински склон. По-наблизо пропастта продължаваше да бълва огън и лава.

— Хората ми… — промълви той. Питаше се каква ли е съдбата им.

Чин стисна лакътя му в знак на съчувствие.

— Моли се да са те чули.

31 май, 06:05

Възвишение Сан Рафаел, Юта

— Ханк Канош посрещна изгрева на колене, но не като израз на преклонение, а от умора. Беше изкачил стръмния склон над селището малко преди да се зазори. Виещата се пътека го бе водила през лабиринт от тесни каньони до сухото, разядено от ерозия плато. Кауч клечеше до него с провесен до земята език. Слънцето тъкмо изгряваше и въздухът беше все още прохладен, но маршрутът бе тежък, а и двамата не бяха младежи.

Въпреки това знаеше, че не годините са виновни за тежестта в краката. А сърцето му. Дори сега всеки негов удар вървеше с чувство за вина, че е оцелял, че не бе успял да направи нищо, когато бе най-нужен. През изминалия ден, докато бягаха, беше по-лесно да загърби смъртта на приятелите си.

Но вече не беше така.

Загледа се в пресечения терен под себе си. Двамата с Маги бяха изкачили същия маршрут преди почти десетилетие, докато пробваха как ще потръгне между тях.

Още си спомняше целувката, която си размениха точно тук. Косата й миришеше на градински чай. Устните й бяха солени и в същото време сладки.