Джеймс Ролинс - Дяволската колония

Наслади се на спомена, коленичил на каменната плоча, надвиснала застрашително над дълбоката клисура, кръстена Малкия Голям каньон. Долината се намираше в сърцето на възвишението Сан Рафаел, стокилометрова издутина от седиментна скала, издигната от геологични сили преди повече от петдесет милиона години. Оттогава дъждът и вятърът бяха дълбали и ваяли, за да я превърнат в лабиринт от стръмни склонове, начупени каньони и неравни била. Далеч долу река Сан Рафаел продължаваше процеса на ерозия и се виеше мързеливо по пътя си към Колорадо.

Районът с червеникави скали беше почти пуст, дом за диви магарета, коне и за едно от най-големите стада пустинни диви овце. Единствените двукраки посетители бяха по-авантюристично настроените планинари, тъй като затънтеният край изискваше да имаш автомобил с висока проходимост, който да се справи с малкото пътища. В миналото почти недостъпните каньони и дерета били скривалища и пътища за бягство на много престъпници, в това число Бъч Касиди и бандата му.

И ето че сега това като че ли се повтаряше.

Бяха пристигнали в малките часове по осеяния с камъни път от Копър Глоув. Целта им бе жилището на пенсионираните му колеги Алвин и Айрис Хуметева. Натресоха им се без предупреждение, но както Ханк очакваше, двамата ги приеха радушно.

Малкият чифлик от пет пуебло от кирпич и камък беше наполовина комуна, наполовина училище за децата от племето хопи, които вече трето поколение учеха старите традиции от клана Хуметева, начело на който стоеше добронамерената диктаторка Айрис, същински матриарх.

В момента нямаше ученици.

„Или почти няма“.

— Можеш да излезеш — каза Ханк.

Някой въздъхна раздразнено зад една канара в дерето под него и кльощавата Каи Куочийтс излезе от скривалището си. Беше вървяла по петите му, откакто бе напуснал пуеблото.

— Ако искаш да видиш изгрева, по-добре се качи тук — подкани я той.

Отпуснала умърлушено рамене, тя се покатери горе. Кауч тупна с опашка по пясъчниковата скала, за да я поздрави.

— Безопасно ли е при теб? — попита тя, като поглеждаше пропастта под издадената скала.

— Камъкът си е бил тук от хиляди години, така че сигурно ще изкара още няколко минути.

Каи май се съмняваше в преценката му, но все пак се приближи.

— Чичо Кроу и партньорът му сглобяват нещо като сателитна чиния, свързана с лаптоп и телефон.

— Мислех си, че иска да остане извън системата.

Хуметева нямаха нито телевизия, нито телефон. Дори мобилните телефони нямаха обхват в лабиринта от каньони.

Тя сви рамене.

— Би трябвало да е безопасно. Чух го да споменава нещо за криптиращ софтуер. Може би заглушава сигнала или нещо такова.

Ханк кимна и потупа камъка.

— И се изкатери чак дотук, за да ми го кажеш ли?

Каи седна с кръстосани крака.

— Не… — Последва дълга пауза, твърде дълга, та следващите й думи да са истина. — Просто исках да се поразтъпча.

Ханк можеше да се досети какво я кара да дрънка глупости. Вече бе забелязал как се опасява от чичо си и го обикаля като куче, което се страхува да не бъде набито, но въпреки това е привлечено от нещо. В нея обаче нямаше боязливост. Беше настръхнала, готова да хапе. Явно цялата тази неувереност я караше да се чувства твърде неудобно, за да остане долу.

Той се обърна към изгряващото слънце, което вече се откъсваше от хоризонта и обагряше в червено скалите долу.

— Запозната ли си с церемонията на’ии’еес?

— Какво е това?

Ханк поклати тъжно глава. Защо най-пламенните индиански активисти така често бяха пълни невежи относно собственото си наследство?

— Церемонията на изгрева — обясни той и посочи към ослепителното раждане на новия ден. — Ритуал, при който момичетата стават жени. Четири дни и нощи танци и заклинания, за да могат новоприетите да придобият духовните и изцелителни сили на Изрисуваната в бяло.

В отговор на повдигнатата въпросително вежда обясни за митологията на апачите и навахо относно богинята, известна също като Променящата се заради способността й да се преобразява със смяната на сезоните. Хареса му как незаинтересованият й поглед бързо изчезва и се сменя с прехласната физиономия, което бе знак за жаждата й за подобни знания.

Когато приключи, тя се обърна към изгряващото слънце.

— Значи някои племена все още изпълняват церемонията?

— Някои, но сравнително рядко. В началото на двайсети век американското правителство забранило ритуалите и практиките на коренните американци и така Церемонията на изгрева станала нелегална. След време практиката постепенно избледняла, за да се върне днес в по-слаб вариант.