Джеймс Ролинс - Дяволската колония

Но не тези документи бяха причината за среднощната им визита. Сградата пазеше милиарди записи за американската история, каталогизирани и складирани на площ от близо 84000 квадратни метра. Грей разбираше, че ще имат нужда от помощ, ако искат да открият документа, който им трябваше.

Докато приближаваха входа, вратата се отвори. Грей се напрегна, докато не видя слабата фигура, която излезе и им махна енергично. Физиономията на човека беше намръщена. Доктор Ерик Хейсман беше куратор в музея, специалист по колониалната история на Америка.

— Колегата ви вече е вътре — каза той вместо поздрав.

Косата на куратора беше снежнобяла и се спускаше до яката му, допълвана от грижливо подстригана козя брадичка. Държеше им вратата отворена и опипваше очилата си за четене, висящи на верижка на врата му. Явно не беше радостен, че са го измъкнали от дома му в този късен час. Може би затова не беше с костюм, а по пуловер и джинси.

Пуловерът пък бе с емблемата на „Редскинс“ — профил на индиански воин с пера на главата. Ироничен символ предвид темата, която Грей смяташе да засегне. Специалността на доктор Хейсман бяха отношенията между разрастващите се американски колонии и коренното население на Новия свят. Грей се нуждаеше тъкмо от такъв експерт за по-нататъшните си проучвания.

— Насам — каза Хейсман. — Запазил съм кабинет до основната сбирка. Асистентката ми ще ви донесе записите, които са ви необходими. — И докато вървяха по коридора, продължи: — Това е крайно необичайно. Дори чиновниците от Върховния съд не си позволяват да изискват документи извън работно време. Щеше да е по-лесно, ако ме бяхте информирали за конкретния въпрос, по който работите.

Изглеждаше готов да ги гълчи още, но погледът му спря върху лицето на Сейчан и онова, което видя там, го накара да зареже по-нататъшните оплаквания и бързо да се извърне.

Грей също я погледна. Тя отвърна на погледа му и повдигна невинно вежда. Докато се извръщаше, Грей забеляза малък белег под дясното й ухо, наполовина скрит от падащата черна коса. Сигурен бе, че е нов. Където и да я бяха отвели разследванията й за Гилдията, пътят явно не се бе оказал от леките.

Кураторът ги преведе през лабиринта от коридори и влязоха в помещение с голяма конферентна маса и с четци за микрофилми покрай едната стена. Двама души вече ги очакваха. Едната бе млада жена с безупречна тъмна кожа: спокойно можеше да е излязла от страниците на модно списание. Черната рокля, полепнала по тялото й, подчертаваше красотата й. Съвършено гримираното й лице показваше, че не се е мотаела у дома, когато са я извикали най-неочаквано на работа.

— Асистентката ми Шарин Дюпре. Говори пет езика, но майчиният й е френски.

— Приятно ми е — каза тя с дълбок копринен глас, в който се долавяше лек арабски акцент.

Грей се ръкува с нея. „От Алжир е“ — реши той от живия й тон. Макар северноафриканската страна да се бе освободила от игото на френските колонисти в началото на шейсетте, езикът на потисниците продължаваше да се говори.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — рече той.

— Няма проблем — дойде груб отговор от другия край на масата. Другият, който ги чакаше, беше добре познат на Грей. Монк Кокалис седеше с крака върху масата, по анцуг и с бейзболна шапка. Кимна към стройната асистентка. — Особено като се има предвид компанията.

Асистентката свенливо сведе глава и на устните й заигра лека усмивка.

Монк ги беше изпреварил. Естествено, централата на Сигма се намираше съвсем наблизо, от другата страна на Националната алея. Кат бе настояла съпругът й също да дойде. Грей подозираше, че това е свързано повече с желанието й да разкара Монк от главата си, отколкото да му предложи помощ в разследването.

Всички се настаниха на масата. Единствено Хейсман остана да стои прав, с ръце зад гърба.

— Може би вече ще ми кажете защо бяхме извикани в този късен час.

Грей отвори жълтата папка, която носеше, извади писмото на френски и го плъзна по масата към Шарин. Преди тя да успее да го докосне, Хейсман се пресегна и го взе с една ръка, докато с другата си слагаше очилата.

— Какво е това? — попита той и закима, докато преглеждаше страниците. Явно не знаеше френски, но се опули, когато разпозна подписа в края. — Бенджамин Франклин? — Погледна Грей. — Това прилича на неговия подпис.

— Да, това вече е проверено и писмото е преведено…

— Но това е ксерокопие — прекъсна го Хейсман. — Къде е оригиналът?

— Това няма значение.