Джеймс Ролинс - Дяволската колония

— Познавам един човек, който може да ни помогне — каза тя.

Без да спира, бръкна в джоба на джинсите и извади мобилния си телефон. Беше мокър обаче и отказа да се включи. Каи се намръщи и пак го прибра в джоба. И без това тук едва ли имаше сигнал. Предния път просто бе имала късмет да е по-нависоко в планината.

Професор Канош я видя какво прави и каза:

— Да, първата ни работа е да намерим телефон, преди онези да са надушили отново следата ни. Дори това да означава да се предадем на щатската полиция или на Националната гвардия.

— Но нали тъкмо те се опитват да ни убият?!

— Не. Видях униформата на един. Определено са военни, но не са от Националната гвардия.

— Тогава кои са?

— Може пак да са от правителството, но може и да са наемници, опитващи се да приберат някаква награда. Така или иначе, едно знам със сигурност.

— Какво?

Следващите му думи я смразиха повече и от ледената вода на потока.

— Които и да са, искат да те убият.

30 май, 21:18

Солт Лейк Сити, Юта

— Поне остави ли номер? — попита Пейнтър, докато се настаняваше на дясната седалка на шевролета с правителствени номера. Колата ги чакаше на пистата до частния „Гълфстрийм“, с който бяха долетели от Вашингтон.

Ковалски вече седеше зад волана — беше бутнал седалката максимално назад, за да може да се намести. Третият член на екипа, Роналд Чин, пътуваше с хеликоптер на Националната гвардия към мястото на взрива в Скалистите планини. Преди обаче да насочи изцяло вниманието си към странната експлозия Пейнтър трябваше да се погрижи за друг въпрос.

Гласът на Кат се чуваше слабо по кодираната линия. — Само това успях да разбера от племенницата ви. Но ми се стори уплашена. И сякаш я гони параноя. Обади се от телефон с предплатени минути. Остави номера и помоли да й се обадите незабавно щом кацнете.

— Дай ми номера.

Тя му го даде, но имаше и други новини.

— Командир Пиърс също се обади. — Ако се съдеше по мрачния й тон, новината не беше добра. — Със Сейчан е.

Пръстите на Пейнтър стиснаха телефона.

— Нима се е върнала в Щатите?

— Така изглежда.

Пейнтър за момент затвори очи. Изобщо нямаше представа, че Сейчан се е върнала в Америка. Но пък предвид обучението и връзките й това не биваше да го изненадва. Все пак внезапната й поява предполагаше, че става нещо важно.

— Какво има?

— Твърди, че е по следите на Ешелона.

— Какви следи? — Поизправи се на мястото си, а Ковалски остави колата на празен ход. Ешелона беше кодовото име на лидерите на тайната терористична организация, наречена Гилдията. Пейнтър вече започваше да съжалява, че е напуснал Вашингтон.

— Не се впусна в подробности. Каза само, че тя се нуждаела от помощта му, за да получи достъп до Националния архив. Имат среща с някакъв куратор на музея.

Пейнтър сбърчи чело. Защо Сейчан ще рови в Националния архив? Музеят беше хранилище на историческите ръкописи и документи на Америка. Какво в него можеше да има общо с Гилдията? Погледна си часовника. Девет и половина, което означаваше, че във Вашингтон е след полунощ. Доста късно за среща с музеен служител.

— Грей каза, че ще се обади, ако попаднат на нещо. Ще ви държа в течение.

— Добре. Ще гледам да уредя проблема с племенницата ми и ще се върна във Вашингтон утре сутринта. Дотогава дръж фронта.

Кат затвори и Пейнтър набра телефонния номер, който бе запомнил. Разтревожен глас му отговори на първото позвъняване.

— Чичо Кроу?

— Каи, къде си?

Последва мълчание. Пейнтър чу на заден план някакъв дрезгав глас да я подканва да отговори.

— Аз… ние сме в Прово. В кампуса на университета „Бригам Йънг“. В кабинета на професор Хенри Канош.

Пейнтър присви очи. Откъде му беше познато това име? После си спомни един от докладите, който бе чел на път от Вашингтон до Солт Лейк Сити, предварителен отчет на събитията в планините. Професорът бил близък приятел на убитата при взрива антроположка.

Каи му даде адреса на кабинета. Гласът й беше уплашен.

Пейнтър направи всичко възможно да я успокои.

— Ще пристигна в Прово след около час. — Направи знак на Ковалски да тръгва. — Стой там и ме чакай.

Някой смени Каи на телефона.

— Господин Кроу, обажда се Ханк Канош. Не ме познавате.

— Вие сте колега на Маргарет Грантъм. Били сте на място по време на експлозията. — Пейнтър вдигна куфарчето си от пода и го сложи в скута си. Имаше предварително досие на мъжа, наред с досиетата на много други свидетели на трагедията.