Джеймс Ролинс - Дяволската колония

— Резултатите са интригуващи — каза той, без дори да се обърне. Вероятно бе видял отражението на Юн в някой от тъмните монитори.

Юн се намръщи на тази липса на елементарна любезност. Нямаше поздравителен поклон, нито признание за това, че си беше направил труда да слезе тук. Говореше се, че младежът страда от синдрома на Аспергър, лека форма на аутизъм. Юн обаче смяташе, че колегата му просто е груб и използва диагнозата като извинение.

Така че каза също така безцеремонно:

— Какви резултати?

— Събирах данните от лаборатории по целия свят. От руснаците при Байкал, от американците в Лос Аламос, от британците в Съдбъри.

— Чух — каза Юн. — Всички са регистрирали пик в потока неутрино.

— Поисках да ми изпратят данните си. — Рику кимна към пълзящите колони. — Неутриното се движи по права линия от източника си. Не му влияе нито гравитацията, нито магнитните полета.

Юн се наежи. Нямаше нужда да му четат лекции по такива основни въпроси. Танака сякаш не забеляза.

— Затова изглеждаше просто да се използват данните от различни точки на света и да се триангулира източникът — продължи той.

Юн примигна изненадано. Ама че просто решение. Лицето му пламна. Все пак беше директорът на този център и би трябвало да се сети.

— Пуснах програмата четири пъти, като всеки път доуточнявах параметрите. Източникът определено е земен.

Танака затрака на клавиатурата под монитора. На екрана се появи стесняваща се мрежа от кръстчета. Първо обхващаха западното полукълбо, после Северна Америка, а накрая западната половина на Съединените щати. С няколко последни чуквания кръстчетата се събраха и образът се увеличи, за да покаже част от Скалистите планини.

— Източникът е тук.

Юн прочете името на територията, отбелязана на екрана.

Юта.

— Как е възможно? — изтърси той. Трудно му беше да проумее невъзможните резултати. Спомни си какво беше казал на доктор Купър: че трябва да се взривят сто водородни бомби, за да се получи толкова мощен поток неутрино.

Танака сви рамене с влудяващо спокойствие. Юн едва се стърпя да не го зашлеви, за да го накара да реагира по някакъв начин. Вместо това впери поглед в екрана, в топографията на планините, измъчван от един-единствен въпрос.

„Какво става там, по дяволите?“

30 май,

15:52 Юта

Ханк се беше навел над врата на кобилата, за да избегне ниските клони, докато препускаше през гората. Въпреки това получи доста удари и драскотини. Вкопчилата се в него Каи не беше в по-добро положение.

Чуваше внезапните й ахкания и пъшкания, усещаше я как подскача високо на седлото зад него, но най-вече долавяше ужаса й, забилите се в ризата му пръсти, накъсаното й дишане.

Беше отпуснал юздите на Марая — доверяваше се на сигурната й стъпка и усета й за терена. Подръпваше ги само от време на време, за да не й позволи да излезе от гората. Кауч не изоставаше — тичаше на три-четири метра встрани, все едно летеше над земята.

Хеликоптерът продължаваше да ги преследва. Зеленият балдахин им предлагаше известна защита, но Ханк все повече се убеждаваше, че ловците ги следят по топлината на телата им с инфрачервени сензори.

Поредният откос раздра клонките на един смърч от лявата им страна. Трески ужилиха бузата му. Мерникът на преследвачите ставаше все по-добър. Когато трясъкът на картечниците спря, Каи извика:

— Професоре! — Рискува да пусне едната си ръка и посочи.

Наближаваха окъпана от слънцето поляна, широка, с няколко ниски хвойни и тук-там с оголени скали. Оттатък поляната гората продължаваше, но как можеха да стигнат до нея? На открито щяха да са лесни мишени.

Сякаш усетила тревогата му, Марая забави ход.

В хеликоптера също забелязаха трудното им положение. Нов автоматичен откос раздра дърветата зад тях.

„Опитват се да ни изкарат от гората“.

Нямаше друг избор освен да се подчини. Пришпори Марая в галоп, по-бързо, отколкото бе безопасно в гъсталака, и свирна на Кауч да не се отделя. Щом излязоха на слънце, насочи кобилата към най-близката стърчаща скала. Хеликоптерът незабавно откри огън и куршумите загризаха тревата в две успоредни линии.

Ханк рязко дръпна юздите да заобиколи скалата. Кобилата се подчини незабавно и копитата й заораха в почва и трева. Ханк се наведе, за да запази равновесие, но усети как ръцете на изненаданата от неочаквания завой Каи се изплъзват.

— Дръж се! — изрева той.

Но тя не беше единствената изненадана от внезапната маневра.