Джеймс Ролинс - Дяволската колония

— В смисъл?

— Преди три дни всички пипалца, които бях пуснала по света, изведнъж потръпнаха. Същинско земетресение. И след това всеки контакт, който си отглеждах, замлъкна.

„Преди три дни…“

Грей си даде сметка, че времето съвпада с деня, когато индианското момче беше убито в Юта. Да не би да имаше връзка?

— Нещо голямо е събудило интереса на Гилдията — продължи Сейчан. — И земетресението, за което споменах… епицентърът му е тук, във Вашингтон. — Изгледа го твърдо. — И в момента усещам как невидими сили се мобилизират и заемат местата си. А насред целия този хаос запечатани врати се отварят, точно колкото да изтекат няколко капки информация.

Грей забеляза как проблясват очите й. Дишането й беше пресекливо от вълнение.

— Открила си нещо.

Тя отново посочи листата в ръката му.

— Започва там.

Грей пак се загледа в символа на първата страница.

Държавният печат на Съединените щати.

Не разбираше. Прелисти следващите страници. Бяха смес от отпечатани бележки, скици и ксерокопия на старо, написано на ръка писмо. Макар мастилото да бе избледняло, полегатият почерк беше прецизен. Пишеше на френски. Грей прочете до кого е адресирано писмото — Аршар Фортескю . Звучеше определено френски. Но вниманието на Грей бе грабнато най-вече от подписа на човека, който бе написал писмото — човек, познат и на най-тъпия ученик в Америка.

Бенджамин Франклин.

Намръщи се неразбиращо към името, после към Сейчан.

— Какво общо имат тези документи с Гилдията?

— Вие с Кроу ми казахте да намеря истинския източник на онези копелета. — Сейчан отвори вратата. Грей забеляза сянката на страха да прелита за миг през лицето й. — Няма да ви хареса какво открих.

Грей пристъпи към нея, привлечен колкото от безпокойството й, толкова и от любопитство.

— Какво си открила?

— Гилдията… стига назад във времето до основаването на Америка — отвърна тя, докато изчезваше в нощта.

31 май, 06:24

Префектура Гифу, Япония

Данните бяха безсмислени.

Юн Йошида седеше в кабинета си в обсерваторията Камиока и се взираше в монитора, без да обръща внимание на досадната болка в гърба си.

Източникът на данните на екрана се намираше на хиляда метра под него, в сърцето на планината Икенояма. Дълбоко под земята, защитен от космическите лъчи, които можеха да попречат на регистрирането на тези неуловими субатомни частици, се намираше детекторът Супер-Камиоканде — четирийсетметрова стоманена цистерна, пълна с 50000 тона абсолютно чиста вода. Целта на огромното съоръжение бе изучаването на една от най-малките частици във вселената, неутриното — субатомна частица, толкова малка, че няма електрически заряд и е почти лишена от маса. Толкова малка, че може да мине през твърдата материя, без да взаимодейства с нея.

Частиците непрекъснато пронизват Земята от космоса. Шейсет милиарда неутрино минават всяка секунда през нокътя на човек. Неутриното е една от фундаменталните частици на вселената, но си остава загадка за физиката.

Под земята Супер-Камиоканде трябваше да улавя и изучава неуловимите частици. В редки случаи се случваше неутриното да се сблъска с някоя молекула — в случая с водна молекула. Сблъсъкът разбиваше ядрото и се излъчваше конус синя светлина. За регистрирането на краткия, неизмеримо малък проблясък бе необходима абсолютна тъмнина. За да го уловят, по масивния резервоар имаше тринайсет хиляди усилващи светлината тръби, които се взираха в тъмната му вътрешност, готови да отбележат преминаването на неутрино.

Въпреки това откриването на частиците оставаше предизвикателство дори с помощта на такова огромно екранирано съоръжение. Броят уловени частици беше равномерен вече цяла година. И именно затова данните от монитора го смущаваха.

Юн се взираше в графиката, която показваше активността на неутриното през последното половин денонощие.

Пръстът му мина по екрана и проследи резкия пик, отбелязан в три сутринта. Той бележеше внезапен силен поток неутрино, преминал преди три часа. Никога не бяха регистрирали подобна аномалия.

„Трябва да е лабораторна грешка. Някакъв дефект“.

През последните три часа в обсерваторията се правеше проверка на цялото оборудване и електрониката. През следващия месец екипът му трябваше да участва в съвместен експеримент в ЦЕРН в Швейцария.

„Ако се наложи да го отменим…“

Стана, разкърши схванатия си гръб и отиде до прозореца. Обичаше светлината в този ранен час. Беше идеална за снимки, а фотографията бе негово хоби. Стените на кабинета му бяха украсени със снимки на Фуджи по изгрев слънце, на отблясъците от повърхността на езеро Кавагучи, на пагодата Нара на фона на яркочервени кленове. Любимата му снимка обаче беше на водопада Шираито през зимата, с голите, покрити с лед дървета, разпръскващи утринната светлина на безброй дъги.