Джеймс Ролинс - Дяволската колония

Паузата показваше, че професорът е изненадан от познанията му, но лекото запъване в говора му издаваше също и колебание.

— Маги… предпочиташе да я наричат Маги.

Пейнтър заговори по-меко.

— Съжалявам за загубата ви.

— Благодаря, но трябва да знаете, че двамата с племенницата ви бяхме нападнати, докато се измъквахме от планините. Хеликоптер с отличителните знаци на Националната гвардия стреля по нас.

— Какво? — Кат не му беше съобщавала нищо за засичането на предполагаемата терористка, та какво оставаше за стрелба по нея.

— Но не мисля, че бяха от Националната гвардия. Приличаха повече на наемници, може би ловци на глави, имащи достъп до гвардейски хеликоптер.

Пейнтър не можеше да приеме подобно обяснение, особено щом засичането и стрелбата не бяха докладвани по надлежните канали. Някой друг се беше опитал да залови или елиминира предполагаемия атентатор. Това събуди в сърцето му нов страх.

— Професор Канош, възможно ли е онези ловци да са ви познали?

Гласът на професора трепна несигурно.

— Ами… не мисля. През повечето време бяхме под прикритието на дърветата, а аз носех шапка. Но ако са ме познали, смятате ли, че могат да дойдат да ни търсят тук? Не се сетих за това.

— И не е нужно. — „Параноята е част от моята работа“. — Но просто за всеки случай, има ли къде да отидете с Каи? Някое място, което не е свързано пряко с вас?

Почти чу как зъбните колелца в главата на професора се завъртяха.

— Мислех да проверя нещо в съседната сграда на Факултета по науки за Земята — отвърна той. — Можем да се срещнем там.

— Става.

След като чу точно къде и кога, Пейнтър затвори. Ковалски вече караше на юг по междущатската магистрала 15.

— Имаме около шейсет и пет километра до Прово — отбеляза той, без да спира да дъвче незапалената си пура.

Пейнтър направи справка с джипиеса и промърмори:

— Петдесет и две минути.

Ковалски му хвърли кос поглед.

— Ако трябва, мога да ги направя на четирийсет и две. — Форсира двигателя и повдигна въпросително вежда.

Пейнтър се намести в седалката. Сърцето му туптеше все по-бързо при мисълта, че ловците вече са по следите на Каи и професора.

— Я опитай да ги направиш на трийсет и две.

Ковалски се ухили и натисна газта.

Пейнтър залепна за облегалката. Макар че би трябвало да е нервен, докато стрелката на спидометъра пълзеше нагоре, изпитваше облекчение, че е дошъл в Юта. Това бе потвърждение, че инстинктите му не са закърнели през времето, прекарано под Смитсъновия замък.

Тук ставаше нещо важно.

И може би не само тук.

Спомни си съобщението на Кат за внезапната поява на Сейчан и твърдението й, че може би имала идея за истинските лидери на Гилдията. Беше рядкост за която и да било разузнавателна агенция да измъкне каквато и да било информация за тази организация. Явно бе станало нещо сериозно, за да свалят гарда си.

Нещо като загадъчна експлозия.

Можеше и да греши, но по принцип не вярваше на съвпадения. А ако беше прав, поне един от най-добрите му хора следваше дирята на Източния бряг. Въпреки късния час би трябвало да е започнал.

Разбира се, стига да можеше да се съсредоточи.

30 май, 23:48

Вашингтон, окръг Колумбия

Грей следваше Сейчан към колонадата на Националния архив. Беше студена пролетна нощ, последният дъх на зимата преди в столицата да започне мочурливото влажно лято. В този късен час по улиците се движеха само редки коли.

След внезапната поява на Сейчан в апартамента му Грей беше облякъл черни панталони, кубинки и армейска блуза с дълги ръкави, както и дълго до коленете вълнено палто. Сейчан, изглежда, не усещаше студа — рокерското й яке беше разкопчано и отдолу се виждаше тънка яркочервена риза с дантела. Кожените панталони прилепваха по извивките на тялото й, но в държането й нямаше съблазнителност. Движеше се решително и целеустремено. Погледът й не изпускаше нито едно раздвижване на разлюлените от вятъра клони. Беше като струна, опъната до скъсване. Но пък и трябваше да е такава, за да оцелее.

Вървяха към изследователския вход на архива на Пенсилвания Авеню. Той бе доста незабележителен в сравнение с главния вход от другата страна на сградата с неговите гигантски бронзови врати. След като минеше през тях, човек попадаше в основната ротонда — залата, в която бяха изложени оригиналите на Декларацията на независимостта, Конституцията и Декларацията за правата на човека, пазени в пълни с хелий витрини.