Джеймс Ролинс - Кръвна линия

Корпусът на подводницата оставаше под водата. Над повърхността стърчеше само конусовидната кула и част от горната палуба. Съдът беше трудно различим, защото бе изработен сякаш от стъкло и буквално се сливаше с водата.

Джак тропна с крак по прозрачната повърхност.

— Корпусът е от нов боросиликатен полимер, як като стомана и с много нисък отражателен индекс, което го прави идеален за гледане под вода. И колкото по-дълбоко се спускаш, толкова по-яко става стъклото. До известна граница, разбира се. Макар че днес нямам намерение да я достигам.

— Сега разбирам защо се нарича „Дух“ — обади се Сейчан.

— Тя е новата ми любов. Идва с всички дрънкулки и екстри, за които може да си мечтае човек. — Започна да ги изброява с гордост: — Най-нов модел сонар и комуникационно оборудване, джойстик за управление, електронен контрол на плаваемостта, повишен запас кислород. Но онова, което наистина ме кара да мъркам, са секси заоблените линии. Проектирах я по модела на старите миниподводници Х-1. Заоблена, бърза и прелъстителна.

Ковалски изсумтя, като чу сравнението.

— Да те оставим ли насаме с нея?

— Още ли искаш онази пура? — не му остана длъжен Джак.

Ковалски малко провеси нос.

— Извинявай, не биваше да обиждам момичето ти. Секси е. Страшно, страшно секси.

— Така ми харесваш — окуражи го Джак с огромна цинична усмивка. — Скачайте на борда. Настанявайте се. Очаква ни доста път до Утопия, но пък кой е казал, че до рая се стига лесно?

Грей игнорира приповдигнатия тон на Джак и се загледа към хоризонта. Не можеше да се отърси от мрачното си настроение. Аманда едва ли се забавляваше толкова.

Следващата контракция разтърси цялото й тяло.

Аманда изхлипа и сълзите потекоха по сгорещеното й лице. Гаденето прииждаше на вълни. Цялата беше плувнала в пот. Болката беше притъпена от слабата обезболяваща инжекция в гръбнака, но не напълно.

— Разкритие осем сантиметра — съобщи Петра между краката й.

— Точно по график. — Доктор Блейк стоеше до леглото и гледаше лабораторния монитор. — Беше добра контракция. Но ще сложа още една доза пит.

„Пит“ беше жаргонното наименование на „питоцин“ — вещество, предизвикващо преждевременно раждане.

Блейк инжектира съединението в системата й и насочи вниманието си към Аманда. Хвана ръката й, която бе завързана за леглото, и стисна пръстите й.

— Искате ли още малко лед?

Обзе я ярост. Тя заби нокти в меката плът на китката му.

— Майната ти! — озъби се. Никога не ругаеше, но сега й хареса. — Проклето чудовище.

— Ще ви донеса лед — каза той, без да се смущава от избухването й. Внимателно, но решително освободи ръката си и потупа нейната. — Всичко върви добре. Справяте се чудесно.

Други медици работеха по периферията, следяха показателите й, сменяха изцапаните чаршафи, внасяха и изнасяха уреди. Двама приготвяха апарат за нагревки за новороденото.

Блейк се върна с малка картонена чашка с начукан лед. Поднесе я към устните й, но Аманда извъртя глава. Не искаше да приема дори такъв малък жест.

Опитваше се да заповяда и на тялото си да се съпротивлява.

„Няма да им позволя да вземат момчето ми“.

Но природата, подсилена от лекарствата, не можеше да бъде спряна. Минути по-късно натискът в корема й отново се засили — буреносен фронт, надигащ се дълбоко в нея, неустоим като приливна вълна. Аманда стисна очи. Знаеше какво предстои.

„Не… моля ви, не…“

Молбите й останаха без отговор. Следващата контракция сякаш щеше да я разкъса. Тя изкрещя — не толкова от болка, колкото от осъзнаването, че губи битката.

— Напъвай! — каза Блейк, но гласът му долетя сякаш някъде отдалеч.

Бореше се, но тялото й вече не й принадлежеше, беше се превърнало в примитивна машина, изкована в еволюционната пещ на оцеляването. Независимо от желанието й цялата й плът се беше мобилизирала за изпълнението на една-единствена функция — да се размножи, да продължи гените си напред в бъдещето. Аманда нямаше сили и воля да не се подчини.

Коремните мускули се свиха в смазващ напън.

Разкъса се тъкан.

Рукна кръв.

Болката се превърна в цел.

— Бебето излиза! — триумфиращо извика Петра.

Изгубена в насилието на раждането, Аманда изкрещя на света, предала се на неизбежното, водена вече от най-животинската от всички майчински нужди.

„Някой да спаси бебето ми“.

Грей завъртя стола си към заоблената стъклена стена на подводницата. Лъчите на мощните прожектори осветяваха тъмните води около „Дух“, който се отдалечаваше от Палм Джумейра. Пясъчното дъно се носеше на няколко стъпки под краката му.