Джеймс Ролинс - Кръвна линия

Друг член от групата на Грей също беше поразен от мащабите на всичко в Дубай.

— Май размерът наистина има значение — каза Ковалски, зяпнал огромната яхта, акостирала пред тях. Имаше си даже хеликоптер на кърмата, а дори не беше най-големият съд в яхтклуба. — Някой явно компенсира нещо, ако разбирате какво искам да кажа.

Сейчан крачеше до него.

— Всички разбираме какво искаш да кажеш, Ковалски. Затова никой от нас не коментира онези пури, дето смучеш непрекъснато.

Ковалски извади пурата от устата си и я изгледа намръщено.

— К’во искаш да кажеш?

Сейчан сви рамене.

Тъкър се наведе и откопча ремъка на Каин. Най-сетне на свобода, овчарката тръгна в тръс пред тях, с високо вдигнати муцуна и опашка. Държаха Каин на повод в Дубай, тъй като градът не обичаше особено кучета, но тук и в този късен час нямаше кой да се оплаква.

Водачът му вървеше зад него, потънал в мисли.

Грей следваше Каин по кея. Празните места за съдове зачестиха, когато наближиха края на листото и разкошът и великолепието на модерен Дубай останаха зад тях. Луната осветяваше тъмната вода, без да се съревновава с отраженията на небостъргачите и увеселителните паркове. Лекият бриз прогонваше жегата. Като гледаше към морето с блещукащите звезди и слушаше призива за молитва, долитащ отнякъде, човек лесно можеше да се върне в друго време, в средновековието на Али Баба и изгубените царства в пустинята. Въпреки мегаломанията и екстравагантността на Дубай древният свят продължаваше да наднича през цепнатините, трептящ мираж от славното минало.

— Най-сетне се появихте — обади се глас от сенките при следващото място за акостиране. Единствената следа, издаваща човека, беше огънчето на пурата му. Мъжът излезе на светлината на една улична лампа. Беше облечен в черни бермуди, джапанки и разкопчана бяла риза.

Напрегнат, Грей се огледа, за да се увери, че мъжът е сам. Каин като че ли нямаше подобни опасения. Кучето изтича напред и поздрави топло непознатия, като дори подскочи леко.

— Долу, Каин — предупреди го Тъкър.

— Нямам нищо против. — Мъжът се наведе и почеса енергично кучето по врата. — Напомня ми на моя стар Елвис. Също беше овчарка. Немска, по-точно. Това момче какво е?

— Каин е белгийска овчарка — каза Тъкър. — Малиноа.

— Хмм. Военно куче, предполагам.

— Точно така. Армейско. От запаса.

— Нещо против да попитам какъв е чинът му?

— Майор.

Ковал ски зяпна Тъкър.

— Какво? Майор Каин? Кучето е с по-висок чин от теб?

Грей знаеше, че това не е необичайно. Военното куче беше винаги един чин по-високо от водача си, така че всяка злоупотреба с животното беше грубо нарушение на правилника. Не че Тъкър би сторил нещо лошо на партньора си.

Мъжът се изправи и протегна ръка на Грей.

— Джак. Джак Къркланд.

Останалите също се представиха.

Къркланд бе висок над метър и осемдесет, с прошарена коса. Съдейки по белега, спускащ се отстрани на тялото му, беше имал доста бурно минало. В грубата му, неподвластна на годините мъжественост се долавяше момчешка грация. Дори Сейчан беше поразена от излъчването му.

Грей никога не я беше виждал толкова захласната. Чу я как се изкиска на някакво подмятане на мъжа. Сейчан никога не се кискаше. Това леко го ядоса. Изненада се от собствената си реакция. Само за няколко минути мъжът бе успял да очарова целия му екип.

Или почти целия.

Ковалски стисна ръката му.

— Какво пушиш?

Джак погледна пурата между пръстите си.

— Кубински. „Ел Президенте“.

— Ох, човече… — Ковалски загледа разочаровано угарката си.

— Имам цяла кутия на борда на „Дух“ — кимна Джак към тъмното място за акостиране. — Сигурен съм, че ако на някоя й пораснат крака и реши да се разходи, няма да ми липсва.

И тръгна към сенките.

Ковалски остана на мястото си.

— Този тип определено ми допада.

Грей поклати глава.

„Чудно, изгубих ги всичките“.

Сейчан застана до него, докосна рамото му и се наведе.

— Уау.

Краткото възклицание чудесно обобщаваше Къркланд.

Грей въздъхна и тръгна след Джак. Нищо чудно, че Пейнтър така се беше колебал да вкарва този човек отново в живота си. „Ако бях на мястото на шефа, не бих позволил на Джак да се доближава и на хиляда морски мили от Лиза“.

Поне мъжът носеше халка.

— Ето я и нея — обяви Джак и спря. — Моята нова гордост и радост. „Дух“.

Грей не видя нищо на мястото за акостиране.

Джак скочи от кея, сякаш искаше да се хвърли във водата, но се приземи на твърдо. Едва тогава Грей забеляза съда, който се заклати под тежестта на мъжа. Въпреки това беше трудно да го разгледа добре в тъмната вода.