Джеймс Ролинс - Кръвна линия

— Според преценката ми новият мозък е интелигентен горе-долу колкото едно средностатистическо куче — с гордост заяви Филдинг.

Половин минута по-късно хексаподът стигна изхода в горната част и рязко спря.

Робърт се ухили.

— Впечатляващо.

Филдинг също се усмихна, развълнуван от рядката похвала. Пресегна се към вратата и я отключи. Преди да успее да я отвори, хексаподът се хвърли напред, изхвърча навън и се вкопчи с краката си в ръката на учения. Острите върхове се забиха в плътта му. През бялата тъкан изби кръв.

— Мамка ти… — извика Филдинг и натисна блутуут контролера, за да изключи устройството.

Наложи се да се върне на масата и да освободи ръчно краката един по един.

— Агресията на новото поколение също е необичайно висока — каза Филдинг, като се мръщеше и търкаше наранената си ръка. — Създали сме еквивалент на лимбичната система на мозъка на бозайник с мозъка на влечугото под кората, воден единствено от инстинкта за оцеляване.

— На бойното поле това не е нежелателна характеристика.

— Така е.

— И като стана въпрос за бойно поле, обещахте полеви изпитания на най-новите хексаподи. Именно затова дойдох лично.

— Разбира се. Приготвил съм монитор, даващ картина от пет камери от Хижата. Всичко е готово. Очакват да им дадете сигнал.

Робърт последва Филдинг до 52-инчовия монитор. Екранът бе разделен на отделни части, даващи различни изгледи към изолиран, покрит с гора хълмист терен на стотици километри оттук.

В централния прозорец се виждаше малък бетонен бункер насред поляна, подобен на гигантски мравуняк. Имаше метална врата, която бе плътно затворена.

— Готов ли сте? — попита Филдинг.

— Започвайте — рязко нареди Робърт.

Филдинг заговори в мобилния си телефон. Секунди по-късно металната врата се отвори и навън беше избутана някаква жена. Беше облечена само в болнична престилка. Жената падна на колене и закри очи от яркото слънце. Робърт разсеяно се запита колко ли време не е виждала дневна светлина.

Съдейки по начина, по който подскочи и погледна назад към вратата, някой явно й беше извикал.

— Казват й да бяга, ако иска да остане жива.

Робърт се намръщи. Точно в този случай садизмът не му допадаше. Това беше експеримент, а не някакъв кървав спорт, и трябваше да се проведе като такъв.

Субектът се втурна презглава към гората.

— Ето там! — Филдинг посочи някакво движение в тревата — дузина стрели, насочили се към бягащата жена. Две се отделиха и се отклониха настрани с по-висока скорост с намерението да я заобиколят. — Вижте как се движат съгласувано. Използвах нова система за безжична комуникация и свързах отделните хексаподи един с друг, за да могат да действат като група или глутница. Вижте колко бързо се учат.

Робърт гледаше — наполовина отвратен, наполовина възбуден.

Жената стигна до края на гората, но явно чу ловците. Озърна се през рамо и ужасът от видяното я накара да се препъне. Тя падна на колене и устата й се отвори в беззвучен писък.

После ловците я настигнаха.

Не продължи дълго.

Филдинг докосваше брадичката си и коментираше опита.

— Новата бойна модификация на хексаподите като че ли работи според проекта. Режещите дискове, ножовете по краката… всичко се представи безупречно. Може да си поиграя с лопатите, за да могат да се заравят по-добре.

— Видях достатъчно — заяви Робърт, изправи се и обърна гръб на екрана.

Филдинг го последва.

— С ваше одобрение, бих искал да премина към тестване на по-голям, четирикрак модел.

— Чудесно.

— Само че са ми нужни още няколко тестови субекта — натисна го Филдинг. — Които да представляват по-голямо предизвикателство.

Робърт си представи обезобразените останки на жената.

— Сигурен съм, че ще успеем да осигурим отнякъде.

2 юли, 11,56 ч.

Чарлстън, Южна Каролина

Капитан Катрин Брайънт беше дошла да продаде тялото си.

Слезе от градския автобус в задушаващата жега на чарлстънското лято. Чакълът покрай пътя заскърца под износените й маратонки. Сложи си чифт евтини слънчеви очила, които си бе купила на летището. Предпазваха я донякъде от ослепителното слънце, но не правеха нищо срещу горещината.

Трийсет и два градуса при деветдесет процента влажност.

„А аз си мислех, че лятото във Вашингтон е непоносимо“.

В недотам добър опит да компенсира жегата беше прибрала дългата си кестенява коса на опашка и носеше каскет. Освен това бе облякла леки къси панталони и обикновена широка блуза, без сутиен, с което завършваше образа си на жена, на която късметът е изневерил и която се нуждае от малко допълнително пари.