Джеймс Ролинс - Кръвна линия

— Ще направя всичко възможно.

Наложи се да изчака, докато траеше трескавата размяна на реплики. Разговорът бе съпроводен с много въпроси и не по-малко подозрителни погледи от страна на момчето. Накрая то като че ли отстъпи. Заговори бързо на своя език, като сочеше в различни посоки.

Накрая Алдън се изправи и се върна при Грей.

— Явно хората са склонни да говорят по-свободно пред деца, също като в случая с Бааши. Чул е някои от медиците в лагера да говорят, че се готвят да преместят младата жена на едно летище, използвано от контрабандисти на наркотици. Чул ги е да споменават за полет до Дубай. Но не знам дали това е междинна спирка или крайна дестинация, защото казали също, че смятали да отидат в рая.

„Да отидат в рая? Какво означава това? Да не става въпрос за някакво самоубийство?“

Подобно нещо не беше характерно за врага — и със сигурност още по-малко за Гилдията. Алдън явно усети объркването му и сви рамене. Нямаше по-добро обяснение.

Все пак настроението на Грей се разведри.

— Е, поне разполагаме с отправна точка — Дубай. Да се надяваме, че отново ще намерим следата.

Алдън се загледа към Джейн. Тя лежеше на носилка, крачолът на панталона й беше срязан.

— Успех, командире. Ще се погрижа за момчетата тук. — Той посочи към Бааши и другото хлапе. — А междувременно…

Трясъкът на хеликоптер го прекъсна и го накара да погледне нагоре.

— Мисля, че това са вашите тюлени — рече капитанът. — Малко закъсняха за кървищата, но могат да ни помогнат за обезопасяването на района. Съветвам ви да вземете моя хеликоптер и да се махнете, преди да са започнали да ви задават прекалено много въпроси.

— Преди това — започна Грей. — За Аманда…

Алдън му смигна.

— Чух, че е загинала тук. Истинска трагедия. — Явно капитанът вече се беше досетил, също като Пейнтър, че Аманда има най-много шансове за оцеляване, ако всички продължат да вярват в тази лъжа. — Това смятам да докладвам на началниците си.

— Благодаря ви — каза Грей и силно стисна ръката му.

— За нищо, приятел. Ако не беше бързата ти мисъл, в лагера на УНИЦЕФ щеше да има много повече жертви, вероятно и моите хора сред тях.

Грей събра групата си и забърза към чакащия хеликоптер. Искаше да се махнат, преди тюлените да се намърдат тук. Тяхната заповед беше да вземат овъгленото тяло и да върнат останките на „дъщерята на президента“ обратно в Щатите. На никого не би пожелал подобна задача.

Отново се обади на Пейнтър, съобщи какво е научил и координира логистиката по следващия им ход.

— Омитаме се оттук — каза Грей. — Щом стигнем Дубай, всяка информация от страна на Кат ще ни бъде от полза.

— Разбрано. Ще натоваря екип със задачата. Пратих Кат да работи по друга следа.

Грей спря, докато останалите се качваха в хеликоптера. Тъкър вдигна кучето си.

— Каква друга следа?

Докато Пейнтър обясняваше тревогата си, че цялото това кръвопролитие и ужаси са свързани по някакъв начин с нероденото дете на Аманда, Грей си представяше бруталното цезарово сечение, извършено върху анонимната жена, чието тяло вече бе овъглено до неузнаваемост.

Дълбоко в себе си той знаеше, че директорът е прав.

Всичко това беше заради бебето.

Приключи разговора и докато си слагаше предпазния колан, започна да го гризе друга тревога. Тя също бе свързана с Аманда и детето й. Не можеше да се освободи от чувството, че Пейнтър му спестява нещо. Решението на директора да запази оцеляването на Аманда в тайна от собствените й родители не пасваше от самото начало. Пейнтър несъмнено беше майстор играч и трябваше да бъде хладнокръвен и здравомислещ, когато е притиснат в стената, но не и толкова коравосърдечен. Обяснението му звучеше насилено, сякаш имаше нещо за Аманда и семейството й, което не искаше да споделя.

Но какво можеше да бъде това?

Двигателите изреваха и хеликоптерът бавно се издигна над останките от лагера, вдигайки облаци пушек и пепел, които скриха ужасите долу.

Може и да не знаеше какъв гамбит играе Пейнтър, но едно беше сигурно.

Това бе едва началото.

Очакваха ги далеч по-лоши неща.

Вашингтон, окръг Колумбия

Робърт Гант мина през въздушния шлюз и влезе в стерилната стая клас 1000 — ослепително бяло помещение със стъклени стени, през които се виждаше останалата част от генетичната лаборатория. Центърът, в който имаше само трима изследователи, се намираше в промишления район в покрайнините на Александрия, Вирджиния, и официално се водеше като частна лаборатория за ДНК тестове.